Комисарите отиваха с наведени глави в бърлогата на лъва и у тях гаснеха последните искри на надежда, а в това време Скшетуски, който яздеше зад дългата редица от шейни, внимателно се взираше в лицата на полковниците, дошли с Хмелницки, за да види дали между тях не е Богун. След безплодните търсения край Днестър чак отвъд Ягорлик в душата на пан Ян отдавна бе назряло намерението — като последен и единствен начин — да намери Богун и да го извика на смъртен бой. Наистина нещастният рицар знаеше, че се излага на опасност Богун да го унищожи без бой или да го предаде на татарите, но имаше по-добро мнение за него: познаваше неговото мъжество и безумна смелост, та почти беше сигурен, че принуден да избира, Богун ще излезе на бой за княгинята. Затова в изтерзаната си душа Скшетуски редеше цял план как да обвърже Богун с клетва, та в случай че бъде убит, да пуснат Елена на свобода. За себе си вече пан Скшетуски не мислеше и като предполагаше, че Богун ще каже: „Ако загина, тогава тя да не бъде нито моя, нито твоя“ — беше готов да се съгласи и на това и да се закълне от своя страна, стига да я изтръгне от вражите ръце. Нека тя в манастир да потърси спокойствие за останалия си живот, а той най-напред ще го подири във войната, а после, ако не падне в бой, също под расото, както го търсеха в ония времена всички изстрадали души. Тоя път се струваше на Скшетуски прав и ясен, а когато при Замошч му бе подхвърлена идеята за дуел с Богун, когато търсенията из гъсталаците край Днестър не донесоха нищо — тоя път му се стори и единствен. Поради това от Днестър, без да почива никъде, на един дъх полетя към комисарите с надежда, че непременно ще намери Богун или между хората около Хмелницки, или в Киев, още повече че според думите на пан Заглоба в Ярмолинци бунтовникът имал намерение да отиде да се венчае в Киев и на сватбата му да горят триста свещи.
Но напразно сега пан Скшетуски го търсеше между полковниците. Вместо него намери много познати от някогашното спокойно време, като Дедяла, който беше виждал в Чигирин, като Яшевски, който беше идвал като пратеник от Сечта при княза, като Ярош, в миналото сотник при княза, и Наоколопалец, и Гриша, и много други, затова реши да пита тях.
— Ние сме стари познати — рече той, като се приближи до Яшевски.
— Аз те познавам от Лубни, ти си рицар на княз Ярема — отговори полковникът. — В Лубни сме гуляли и пили заедно. Ами как е твоят княз?
— Здрав е.
— Напролет няма да бъде здрав. Те с Хмелницки още не са се срещнали, но ще се срещнат и единия от тях го чака смърт.
— Комуто Бог отсъди.
— О, Бог е милостив към нашия бащица Хмел. Твоят княз вече няма да се върне в Задднеприето, на своя татарски бряг. Хмелницки има много молойци — а при княза какво? Той е добър воин, но и нашият бащица Хмелницки е добър воин. А ти вече не командваш ли хоронгва при княза?
— Придружавам комисарите.
— Е, радвам се, че си ми стар познат.
— Щом се радваш, направи ми една услуга и ще ти бъда благодарен.
— Каква услуга?
— Кажи ми къде е Богун, оня славен атаман в миналото от переяславския полк, а днес между вас трябва да има по-висок чин.
— Мълчи! — отговори заплашително Яшевски. — Имаш щастието, че сме стари познати и че съм пил с тебе, иначе щях да те просна на земята с тоя топуз.
Скшетуски го погледна смаян, но като човек, който лесно пламва, стисна топуза си в ръка.
— Да не си полудял?
— Нито съм полудял, нито искам да те заплашвам, но такава е заповедта на Хмел — ако някой от вас, който и да било, дори да е от комисарите, та ако някой попита нещо, да бъде убит на място. Ако не го направя аз, ще го направи друг, затова те предупреждавам от добро чувство.
— Но аз питам от личен интерес.
— Все едно. Хмел каза на нас, полковниците, и нареди да повторим на другите следното: „Ако някой попита дори за дърва за печката или за поташ331, да бъде убит.“ Ти повтори това на своите.
— Благодаря за добрия съвет — каза Скшетуски.
— Предупредих само тебе, но друг лях пръв аз бих проснал на земята.
Замлъкнаха. А и шествието стигна до градските порти. Двете страни на пътя и улиците бяха претъпкани от народ и въоръжени казаци, които поради присъствието на Хмелницки не смееха да кълнат и да хвърлят снежни буци по шейните, но гледаха мрачно комисарите и стискаха пестници или дръжките на сабите си.
Скшетуски, след като строи по четирима драгуните си, вдигна глава и гордо и спокойно яздеше по широката улица, без да обръща ни най-малко внимание на заплашителните погледи на тълпата; само си мислеше, че ще му трябват голямо хладнокръвие, самообладание и християнско търпение, за да извърши онова, което възнамеряваше, и да не затъне след първата крачка в това море от омраза.
331
В случая: дървената пепел, по онова време важен търговски артикул, произвеждан в големи количества за стъклопроизводството и варенето на сапун; за да го получат, са унищожавали цели гори. — Б.пр.