— Това е истина, както е истина, че ме гледаш пред себе си, ваша милост. Сънят бяга от клепачите ми и само за въздишки имам желание, от което навярно цял ще се превърна в пара. Казвам ти това, ваша милост, защото имаш нежно и гладно за чувство сърце, та ще разбереш мъката ми.
Пан Лонгинус започна сам да въздиша в знак, че разбира мъките на любовта, а след малко попита жално:
— Да не би и ти, ваша милост, да си дал обет да останеш девствен?
— Това е несериозен въпрос, ваша милост, защото, ако всички даваха подобен обет, тогава genus humanum75 щеше да изчезне.
Влизането на един слуга прекъсна по-нататъшния разговор. Той беше стар татарин с проницателни черни очи и набръчкано като сушена ябълка лице. Като влезе, хвърли многозначителен поглед към Скшетуски и попита:
— Не се ли нуждаете от нещо, ваша милост панове? Може би по чашка медовина преди лягане?
— Няма нужда.
Татаринът се приближи до Скшетуски и пошепна:
— Имам да кажа на ваша младост една думичка от страна на девойката.
— Бъди наш посредник! — възкликна радостно поручикът. — Можеш да говориш и пред тоя кавалер, защото аз разкрих тайната си пред него.
Татаринът извади от ръкава си една панделка и каза:
— Младата господарка изпраща на ваша милост тоя ешарп и поръча да ви кажа, че ви обича от цялата си душа.
Поручикът грабна панделката и започна да я целува с увлечение и да я притиска до гърдите си и едва като се поуспокои малко, попита:
— Какво ти поръча да ми кажеш?
— Че обича ваша милост от цялата си душа.
— Вземи тоя талер за добрата вест. Значи, каза ти, че ме обича?
— Така каза!
— Ето ти още един талер. Бог да я благослови, защото и тя ми е най-скъпа. Кажи й… или чакай: сам ще й напиша. Донеси ми само мастило, перо и хартия.
— Какво? — попита татаринът.
— Мастило, перо и хартия.
— Такива неща у нас няма. По времето на княз Васил имаше, а и после, когато младите князе се учеха от калугера да пишат — но това беше отдавна.
Пан Скшетуски щракна с пръсти.
— Ваша милост Подбипента, нямаш ли мастило и пера?
Литовецът разпери ръце и вдигна очи нагоре.
— Тю, дявол да го вземе! — каза поручикът. — Гледай каква неприятност!
В това време татаринът клекна пред огъня.
— Защо ще пишете — каза той, като ровеше във въглищата. — Господарката отиде да спи. Каквото искаш да й пишеш, ваша милост, утре можеш да й го кажеш.
— Тогава работата е друга. Както виждам, ти си верен слуга на княгинята. Ето ти трети талер. Отдавна ли служиш?
— Хо! Хо! От четирийсет години, когато княз Васил ме взе в плен — и оттогава му служих вярно, а когато оная нощ заминаваше завинаги, остави детето на Константин, а на мене ми рече: „Чехли! И ти няма да оставиш момичето и ще го пазиш като очите си.“ Лаха ил Алла!76.
— И така ли постъпваш?
— Само така постъпвам и гледам.
— Говори какво виждаш. Как живее тук княгинята?
— Лошо й мислят тук, защото искат да я дадат на Богун, който е проклето куче.
— О, нищо няма да излезе от тая работа. Ще се намери кой да се застъпи за нея.
— Да! — рече старецът, като разравяше горящите главни. — Те искат да я дадат на Богун, за да я вземе и отвлече като вълк агне, а тях да ги остави в Розлоги — защото Розлоги са нейни, от княз Васил, а не техни. И Богун е готов да го направи, че той има повече злато и сребро из тресавищата, отколкото е пясъкът в Розлоги, но тя го мрази, откак разсече пред нея един човек с топор. Кръв се проля между тях и от това се роди омразата. Бог е един!
Тая нощ поручикът не можа да заспи. Той се разхождаше из стаята, гледаше луната и обсъждаше в ума си различни решения. Сега той разбра играта на Булихови. Ако княгинята се ожени за някой съседен шляхтич, той щеше да претендира за Розлоги и би имал право, защото това имение беше нейно; дори е възможно да поиска сметка за управлението му. Ето защо и без това вече показачените Булихови са решили да дадат девойката на казака. При тия мисли пан Скшетуски стискаше пестници и търсеше меча си. Той реши да разбие техния кроеж и чувстваше, че има сили да направи това. Та нали и княз Йереми беше настойник на Елена, първо, защото Розлоги бяха подарени от Вишньовецки на стария Васил, и, второ, защото сам Васил е писал от Бар писмо до княза с молба за покровителство. Само многото обществени работи, войните и голямата заетост може да са причина досега воеводата да не е надникнал тук да види как се упражнява настойничеството. Но достатъчно е да му се спомене една думичка, и той ще възстанови справедливостта.