Нощта вече преваляше, когато пан Скшетуски се хвърли на постелята. Заспа дълбоко и на сутринта се събуди с готово решение. Облякоха се бързо с пан Лонгинус, защото колите вече чакаха готови, а войниците на пан Скшетуски бяха възседнали конете, готови за път. В гостната стая посланикът се подкрепяше със супа в компанията на братята Курцевичи и на старата княгиня; само Богун го нямаше; не се знае дали спеше още, или бе заминал.
След като се нахрани, Скшетуски рече:
— Ваша милост пани! Tempus fugit77, след малко ще трябва да възседнем конете. Но преди да ви поблагодарим от сърце за гостоприемството, аз имам един важен въпрос, по който бих искал да поговоря насаме с ваша милост пани и с тяхна милост синовете ти.
Върху лицето на княгинята се отрази удивление. Тя погледна синовете си, посланика и пан Лонгинус, сякаш по техните лица искаше да отгатне за какво става дума, и с известно безпокойство в гласа рече:
— На твое разположение, ваша милост.
Посланикът поиска да стане, но княгинята не му позволи, а те преминаха в окичения с оръжия и доспехи трем. Младите князе застанаха в редица зад майка си, която се изправи срещу Скшетуски и попита:
— По какъв въпрос искаш да говориш, ваша милост? Поручикът впи в нея остър, почти суров поглед и рече:
— Прости, ваша милост, и вие, млади князе, че постъпвам противно на обичая и вместо да се обърна чрез благородни пратеници, сам ще бъда застъпник на своята кауза. Но не може да бъде другояче, а понеже с неизбежното никой не може да се пребори, без много приказки представям на ваша милост пани и на ваша милост панове, като настойници, моята покорна молба да благоволите да ми дадете за жена княгиня Елена.
Ако в тоя момент, през зимата, гръм треснеше върху имението в Розлоги, щеше да направи по-малко впечатление на княгинята и синовете й, отколкото тия думи на поручика. Кратко време те го гледаха изумени, а той стоеше пред тях изправен, спокоен и странно горд, сякаш възнамеряваше да не моли, а да заповядва, и не можеха да намерят думи за отговор — но княгинята започна да пита:
— Как така? Ваша милост? За Елена?
— Аз, ваша милост пани — и това е моето непоколебимо решение. Настъпи миг мълчание.
— Чакам отговора на ваша милост пани.
— Прости, ваша милост пане — отвърна княгинята, която се беше вече съвзела, а гласът й стана сух и остър, — молбата на такъв кавалер е голяма чест за нас, но от това нищо не може да излезе, защото аз вече съм обещала Елена на друг.
— Прецени все пак, ваша милост пани, като грижлива настойница дали това не е било против волята на княгинята и дали не съм по-добър от тоя, на когото ваша милост си обещала.
— Ваша милост пане! Аз ще съдя кой е по-добър. Може да си и най-добрият, за нас е все едно, защото не те познаваме.
При тия думи поручикът се изправи още по-гордо, а погледът му стана остър и студен като нож.
— Но аз ви познавам, предатели! — изгърмя той. — Искате да дадете роднината си на селяк, стига само той да ви остави имота, който сте заграбили незаконно.
— Ти самият си предател! — викна княгинята. — Така ли се отплащаш за гостоприемството? Такава ли е твоята благодарност? О, змия! Кой си ти? Откъде си се взел?
Братя Курцевичи започнаха да щракат с пръсти и да се оглеждат по стените за оръжие, а поручикът викаше:
— Поганци! Заграбили сте имота на сирачето, но няма да го бъде. След един ден князът вече ще знае всичко.
Като чу това, княгинята се спусна към дъното на стаята, грабна оттам един маждрак и тръгна с него към поручика. Князете също грабнаха кой каквото му попадна подръка, един сабя, друг боздуган, трети нож и го обградиха в полукръг, задъхани като глутница побеснели вълци.
— При княза ли ще отидеш? — викаше княгинята. — А знаеш ли дали ще излезеш жив оттук? Дали това не е последният ти час?
Скшетуски скръсти ръце върху гърдите и не мигна дори.
— Връщам се от Крим като посланик на княза — каза той — и само една капка моя кръв да капне тук, за три дни и пепел няма да остане от това място, а вие ще изгниете в тъмницата на Лубни. Има ли сила на тоя свят, която би могла да ви запази? Не заплашвайте, защото аз не се боя от вас.
— Ще загинем, но по-напред ще загинеш ти.
— Тогава удряй — ето гърдите ми.
Князете и майка им продължаваха да държат острията насочени към гърдите на поручика, но човек би казал, че някакви невидими вериги бяха сковали ръцете им. Те пъхтяха и скърцаха със зъби, късаха се от безсилен гняв — но никой не удряше. Обезсилило ги бе страшното име на Вишньовецки.