— Боже милостиви! — каза Елена, като вдигна към луната своето прекрасно, бледо лице. — Значи пан Скшетуски е ходил за мене чак отвъд Днепър?
— До Переяслав, както ти казах вече. И сигурно щеше да бъде тук заедно с нас, но нямахме време да го известим, понеже искахме веднага да ти се притечем на помощ. Той не знае нищо за твоето спасение и всеки ден се моли за душата ти — но ти не го съжалявай вече. Нека се потревожи още малко, щом го чака такава награда.
— А пък аз мислех, че всички са ме забравили и само за смърт молех Бога!
— Не само че не те бяхме забравили, но през цялото време все обмисляхме как да ти се притечем на помощ. Да се чудиш и маеш! Че аз си блъсках главата, и Скшетуски също — това си е редно, но ето тоя рицар, който язди пред нас, също не си скъпеше нито труда, нито храбростта.
— Дано Бог го възнагради за това!
— Изглежда, че и у двама ви има нещо такова, та хората се лепят за вас, но на Володийовски наистина дължиш благодарност, нали ти казах, че двамата с него видяхме сметката на Богун.
— Пан Скшетуски още в Розлоги ми е говорил за пан Володийовски като за свой най-добър приятел…
— И правилно. Това е голяма душа в малко тяло. Сега е някак си оглупял, изглежда, твоята хубост го е замаяла, но почакай, нека само попривикне и дойде на себе си! Да знаеш колко нещо направихме с него при избора!
— Нов крал ли има вече?
— И това ли, горкичката ми, не си знаела в оная проклета пустиня? Как така? Ян Кажимеж беше избран още миналата есен, от осем месеца е вече крал. Сега ще има голяма война с тия негодници, но дай Боже да е щастлива, защото пренебрегнаха княз Йереми, а избраха други, които толкова ги бива за тая работа, колкото мене за женитба.
— А пан Скшетуски ще отиде ли на война?
— Той е истински войник и не зная дали ще можеш да го удържиш да не отиде. Ние с него сме еднакви! Щом ни замирише на барут, никаква сила не може да ни спре. Ох, миналата година дадохме добър урок на тая паплач. Нощта не би стигнала, ако река да ти разправя всичко, както беше… Разбира се, че ще отидем на война, но вече с леко сърце, защото най-важното е, че те намерихме, горкичката ми, а без тебе животът ни беше черен.
Княгинята наведе сладкото си лице към Заглоба.
— Аз не зная защо ти, ваша милост, си ме обикнал, но надали ме обичаш повече, отколкото аз тебе.
Заглоба започна да сумти от задоволство.
— Толкова ли много ме обичаш?
— О, кълна се!
— Да те възнагради Бог за това, че така старостта ще ми бъде по-лека. Често пъти момичетата още поглеждат подире ми, което ми се случваше и във Варшава през време на избора. Володийовски е свидетел! Но по дяволите вече любовта и въпреки горещата си кръв предпочитам бащинските чувства.
Настана мълчание, само конете започнаха един след друг да пръхтят силно, което предвещаваше благополучно пътуване.
— Наздраве! Наздраве! — отговаряха конниците.
Нощта беше светла. Луната се изкачваше все по-високо на небето, обсипано с трепетни звезди, ставаше все по-малка, по-бледа… Уморените коне забавиха крачка, а и пътниците започнаха да усещат умора. Володийовски пръв спря коня си.
— Време е да починем — каза той. — Скоро ще се зазори.
— Време е! — повтори Заглоба. — Така ми се спи, та вече ми се струва, че моят кон има две глави.
Но преди да заспят, Женджан помисли за вечеря; запали огън, а после смъкна от един кон дисагите и започна да вади от тях различни припаси, с които се беше снабдил от Бурлай в Ямпол: просеник, студено месо, южни плодове и влашко вино. Щом видя двата кожени мяха, добре издути от течността, която бълбукаше примамливо, пан Заглоба забрави за съня — другите също с готовност се заловиха за яденето. То стигна богато за всички, а когато се нахраниха добре, пан Заглоба избърса уста с полата на дрехата си и каза:
— До смъртта си не ще престана да повтарям: чудни са делата Божи! Ето че ти си свободна, ваша милост панно, а ние седим тук радостни sub Jove343 и пием винцето на Бурлай. Няма да кажа, че унгарското не е по-добро, защото това мирише на кожа, но на път и то е добре дошло.
— На едно нещо не мога да се начудя — каза Елена. — Как Горпина се съгласи да ме даде толкова лесно.