Пан Заглоба загледа Володийовски, после Женджан и почна да мига бързо.
— Съгласи се, понеже бе принудена. Впрочем няма защо да крия, то не е срамота, че очистихме и нея, и Черемис.
— Как така? — попита княгинята уплашено.
— Ти не чу ли гърмежите?
— Чух, но мислех, че Черемис стреля.
— Не беше Черемис, а ето тоя слуга, който застреля вещицата. Съгласен съм, че не беше хубаво, но той не можеше да постъпи другояче, тъй като вещицата, не зная дали бе надушила нещо, или ей така, от инат, настоя да тръгне с нас. Мъчно можехме да се съгласим с това, защото тя веднага щеше да разбере, че не отиваме в Киев. Тогава той я застреля, а аз пречуках Черемис. Той беше истински африкански монструм344 и мисля, че Бог няма да ме съди за това. И в пъкъла навярно всички ще се отвращават от него. Преди да тръгнем от дола, излязох напред и отдръпнах труповете малко настрани, за да не се уплашиш от вида им или да ги сметнеш като лош знак за себе си.
На това княгинята отговори:
— Твърде много от близките си вече видях мъртви в това ужасно време, та не бих се бояла от вида на убити, но по-добре беше да не оставяме кръв зад себе си, за да не ни накаже Бог за нея.
— Това не беше рицарско дело — каза Володийовски остро — и затова не се присъединих към него.
— Какво ще му разсъждаваме, ваша милост — каза Женджан, — когато иначе не можеше. Ако бяхме премахнали някакъв добър човек, тогава друга работа, но неприятелите на Бога могат да се премахват, а пък аз сам съм виждал как тая грешница влизаше във връзка с дявола. Не за това съжалявам!
— А за какво съжаляваш, ваша милост пане Женджан? — попита княгинята.
— Защото там имаше заровени пари, за които Богун ми каза, но ваша милост панове така бързахте, та нямаше време да ги изкопая, ако и да знаех добре мястото при воденицата. Сърцето ми се късаше, че трябва да оставим и толкова скъпи неща в стаята, където живееше нейна милост.
— Гледай какъв слуга ще имаш! — каза Заглоба на княгинята. — Като изключи господаря си, той би одрал кожата на самия дявол, за да си направи яка от нея.
— Ако е рекъл Бог, негова милост пан Женджан няма да се оплаква от моята неблагодарност — отговори Елена.
— Покорно благодаря, ваша милост панно! — рече той и й целуна ръка.
През това време Володийовски седеше мълчалив, само пиеше вино от меха и си придаваше войнствен вид, но най-сетне това необикновено мълчание привлече вниманието на Заглоба.
— А ти, пане Михал — рече Заглоба, — едва ще отрониш някоя дума. — Тук старецът се обърна към княгинята: — Не казах ли, че твоята хубост ще му вземе ума и езика?
— По-добре, ваша милост, да се наспиш преди съмване! — отвърна малкият рицар смутено и започна силно да мърда мустаци също като заек, когато иска да си придаде смелост.
Но старият шляхтич имаше право. Необикновената хубост на княгинята държеше малкия рицар сякаш в постоянна омая. Той я гледаше, гледаше, а в себе си се питаше: как е възможно такава хубост да ходи по земята. Защото през живота си беше видял много хубавици — хубава беше панна Ана, както и панна Барбара Збаражка, прекрасна беше и Ануша Борзобогата — ослепителна беше и панна Жукувна, около която се въртеше Розтворовски, и Вершуловата Скоропадска, и Боговитинянка, но никоя от тях не можеше да се сравни с тоя чуден цвят от степта. Пред другите пан Володийовски биваше и весел, и разговорлив, а сега, когато гледаше тия кадифени очи, сладки и омайни, тези техни копринени завески, чиито сенки падаха чак върху скулите, тая пръсната като хиацинтов цвят по раменете и плещите коса, тая стройна фигура, изпъкнала гръд, която се люлееше при дишането и от която лъхаше приятна топлина, цялата тази лилиева белота, розовина и малиновата й уста — когато гледаше всичко това, пан Володийовски просто си глътваше езика и най-лошото, че сам се виждаше несръчен, глупав и преди всичко малък, и то толкова малък, та чак смешен. „Тя е княгиня, а аз учениче!“ — мислеше той с известно огорчение и би се радвал, ако се случеше нещо, някакъв гигант да се появеше от мрака, та тогава горкият пан Михал да покаже, че не е толкова малък, колкото изглежда! Дразнеше го и това, дето пан Заглоба, очевидно доволен, че дъщеричката му така привлича погледите на хората, непрекъснато кудкудяка и беше започнал вече да се подиграва и да мига страхотно с очи.
А в това време тя седеше пред огъня, осветена от червения пламък и от бялата луна, мила, спокойна и все по-прекрасна.
— Признай, пане Михал — каза му на другия ден сутринта Заглоба, когато бяха останали за малко сами, — че в цяла Жечпосполита няма друго момиче като нея. Ако ми покажеш друго такова, ще ти позволя да ме наречеш дръвник и да ме набиеш като слуга.