Поручикът беше господар на положението.
Безсилният гняв на княгинята се изля само в поток от обиди:
— Измамнико! Просяко! Голтако! Княжеска кръв ти се дощяла — няма да го бъде! На всекиго друг ще я дам, не и на тебе. Това и князът не може да ни наложи.
А пан Скшетуски отговори:
— Не е време да ви изтъквам произхода си, но мисля, че вашето княжеско достойнство би могло с гордост да носи подир мене меча и щита ми. Впрочем щом един селяк е бил добър за вас, тогава аз съм по-добър. Колкото до моето богатство, и то може да се мери с вашето, а понеже казвате, че няма да ми дадете Елена, слушайте какво ще ви кажа: и аз ще ви оставя в Розлоги, без да ви искам сметка за времето, докато сте били настойници.
— Не подарявай нещо, което не е твое.
— Не подарявам, а давам обещание за в бъдеще и го подкрепям с рицарската си дума. И така, избирайте: или ще дадете сметка на княза за настойничеството си и ще напуснете Розлоги, или ще ми дадете момичето, а имота ще задържите…
Маждракът бавно се изплъзваше от ръцете на княгинята. След малко падна със звън на пода.
— Избирайте — повтори пан Скшетуски: — aut pacem, aut bellum78.
— Цяло щастие е — каза вече по-меко княгинята, — че Богун излезе на лов със соколи, за да не гледа ваша милост пред очите си, понеже той още вчера беше пълен с подозрения. Иначе нямаше да се размине без кръвопролитие.
— Ваша милост пани, и аз нося сабя не само за да ми обтяга колана.
— Все пак помисли, ваша милост, хубаво ли е от страна на такъв кавалер, който е влязъл с добро в къщата, така да заплашва хората и да взема момичето насила, като че ли от турско робство я изтръгва.
— Може, щом без нейно желание предстои да бъде продадена на тоя селяк.
— Не говори, ваша милост, така за Богун, защото, макар родителите му да са неизвестни, той е воин по призвание и славен рицар, а ние го познаваме от дете и е като роднина в къщата ни. Ако му се вземе момичето, за него е все едно, че с нож са го промушили.
— Ваша милост пани, време е вече да тръгвам, затова прощавайте, че ще повторя още веднъж: избирайте!
Княгинята се обърна към синовете си:
— Е, мои синчета, какво ще кажете на толкова смирената молба на тоя кавалер?
Булихови се спогледаха, побутваха се с лакти и мълчаха. Накрай Симеон измърмори:
— Ако заповядаш да бием, мамо, ще бием, ако кажеш да дадем момичето, ще го дадем.
— И да бием — лошо и да дадем — лошо. После се обърна към Скшетуски:
— Така ни притисна, ваша милост, до стената, че не можем и дъх да си поемем. Богун е луд човек, готов е на всичко. Кой ще ни запази от неговото отмъщение? Сам ще загине от ръката на княза, но първо нас ще погуби. Какво да правим?
— Ваша работа.
Княгинята помълча малко.
— Слушай, ваша милост кавалере. Всичко това трябва да остане в тайна. Ще пратим Богун в Переяслав, сами ще дойдем с Елена в Лубни, а ваша милост ще измоли от княза да ни прати охрана в Розлоги. Богун има наблизо сто и петдесет отбор казаци, част от които са тук. Не можеш да вземеш Елена веднага, защото той ще ти я отнеме. Другояче не може да бъде. И така, заминавай, не издавай на никого тайната си и ни чакай.
— Да не ме излъжете?
— Да можехме само! Но не можем, сам виждаш това. Дай дума, че ще пазиш тайна.
— Давам, а вие давате ли момичето?
— Не можем да не го дадем, при все че ни е жал за Богун…
— Тю! Тю! Ваша милост панове — каза внезапно поручикът, като се обърна към князете, — вие сте четирима, и то като дъбове, а от един казак се страхувате и с коварство искате да го хванете. При все че трябва да ви благодаря, ще ви кажа, че такова нещо не прилича на благородни шляхтичи.
— Ти не се бъркай в това, ваша милост — викна княгинята. — То не е твоя работа. Какво можем да направим? Колко войници имаш, ваша милост, срещу сто и петдесет отбор казаци? Ще запазиш ли и нас? Ще запазиш ли самата Елена, която той е готов да отвлече насила? То не е твоя работа, ваша милост. Заминавай за Лубни, а наша грижа е какво ще направим, за да ти доведем Елена.
— Правете каквото искате, още едно нещо само ще ви кажа. Горко ви, ако нещо лошо се случи тук на княгинята.
— Не се захващай така с нас, да не обърнем лошия край.
— Че нали искахте да извършите насилие над нея, а и сега, като я продавате за Розлоги, и на ум не ви идва да я попитате дали й харесва моята личност.
— Тогава ще я попитаме пред тебе — каза княгинята и едва сподавяше гнева си, който наново започваше да кипи в гърдите й, тъй като тя отлично чувстваше презрението в думите на поручика.
Симеон отиде за Елена и след малко се върна с нея в трема. Сред тия гневове и заплахи, които сякаш още кънтяха във въздуха като отглас от преминала стихия, сред тия намръщени вежди, сърдити погледи и строги лица нейното прекрасно личице блесна като слънце след буря.
— Ваша милост панно — рече мрачно княгинята и посочи Скшетуски, — ако нямаш нищо против, този ще ти бъде мъж.
Елена побеля като стената, извика, закри очи с ръце, а после внезапно ги протегна към Скшетуски.
— Вярно ли е това? — прошепна тя в упоение.
Един час по-късно свитата на посланика и поручика се движеше бавно по горски път към Лубни. Скшетуски и пан Подбипента яздеха начело: зад тях се движеха колите на посланика, разтегнати в дълга върволица. Поручикът беше потънал в размисъл и копнеж, когато изведнъж от замислеността го пробудиха откъслечни думи от песента:
„Тъжбо, тъжбо, сърцето ме боли…“
Вътре в гората на тесен път, утъпкан от селяните, се показа Богун. Конят му беше покрит с пяна и кал.
Явно беше, че казакът по своя обичай бе летял из степта и горите, за да се опие от вятъра, да се загуби в далечината, да забрави и отхвърли от себе си това, което измъчва душата му.
А сега се връщаше в Розлоги.
Като гледаше тая великолепна, истински рицарска фигура, която само се мярна и изчезна, пан Скшетуски неволно си помисли и дори измърмори под нос:
— Все пак цяло щастие е, че той е съсякъл пред нея човек.
Внезапно някаква жал стисна сърцето му. Жал му беше като че ли и за Богун, но още повече за това, че се бе обвързал с честна дума пред княгинята и не можеше ето сега да го настигне с коня си и да му каже:
— Двамата обичаме една, ето защо само един от нас трябва да живее на тоя свят. Грабвай, казако, сабята!