— Само десет мили още! Само десет мили! — повтаряше пан Заглоба и потриваше ръце. — Стигнем ли до първата хоронгва, ще се доберем до Збараж без никаква опасност.
Но все пак пан Володийовски реши да се снабди в Плоскиров с нови коне, понеже купените в Барек бяха вече съсипани, а жребците на Бурлай трябваше да се пазят за черен час. Тая предпазливост беше необходима, откак се разнесе вест, че Хмелницки е вече при Константинов, а ханът с всичките си орди настъпва от Пилавци.
— Ние ще останем с княгинята тук, извън града, защото е по-добре да не се показваме на пазара — каза малкият рицар на Заглоба, когато стигнаха до една изоставена къщурка на неколкостотин метра от града, — а ти, ваша милост, иди и попитай между гражданите дали някой няма коне за продан или за размяна. Вечер е вече, но ще пътуваме цяла нощ.
— Скоро ще се върна — каза пан Заглоба.
И замина за града. Володийовски каза на Женджан да поразпусне малко подпругите на седлата, та конете да могат да си отпочинат, а самият той въведе княгинята в стаята и я покани да се подкрепи с вино и сън.
— Бих искал до разсъмване да изминем тия десет мили — каза и той, — после ще почиваме всички.
Но едва донесе меха с вино и храната, когато пред пруста се чу тропот.
Малкият рицар погледна през прозореца.
— Пан Заглоба вече се връща — рече той, — изглежда, че не е намерил коне.
В същия миг вратата на стаята се отвори и се появи Заглоба блед, син, потен, задъхан.
— На конете! — викна той.
Пан Михал беше достатъчно опитен войник, да не губи време в такива случаи. Не загуби време дори да вземе меха с вино (който все пак пан Заглоба грабна), но хвана бързо княгинята, изведе я на двора и я настани на седлото; хвърли последен поглед да провери дали подпругите са стегнати и повтори:
— На конете!
Копитата зачаткаха и скоро конниците и конете изчезнаха в мрака като призраци.
Те летяха дълго, без да спират, а когато от Плоскиров ги делеше вече почти цяла миля и пред изгрева на луната мракът стана толкова плътен, че всяко преследване беше невъзможно, пан Володийовски се приближи до Заглоба и попита:
— Какво беше това?
— Чакай… пане Михал, чакай! Страшно се запъхтях, за малко да ми се подкосят краката… Уф!
— Но какво беше това?
— Самият дявол, казвам ти, дявол или змей, на който — като му отсечеш глава, пораства друга.
— Я говори по-ясно, ваша милост!
— Богун видях на пазара.
— Ти, ваша милост, навярно бълнуваш?
— Кълна се, че го видях на пазара, а с него пет-шест души; не можах да ги преброя, защото краката ми за малко да се подкосят… Държаха факли около него… Почвам вече да мисля, че някакъв бяс стои на пътя ни, и съвсем губя надежда за щастливия край на нашата акция… Безсмъртен ли е тоя дявол или какво? Само че не казвай за него на Елена… О, за Бога! Ти, ваша милост, го съсече, Женджан го предаде… а той жив, свободен и на пътя ни. Уф! Боже! Боже!… Казвам ти, пане Михал, че предпочитам да видя spectrum345 на гробищата отколкото него. И какъв е, дявол да го вземе, тоя мой късмет, та все аз пръв го срещам! Кучета го яли тоя късмет! Та няма ли други хора по света? Нека други го срещат! Не! Винаги аз и аз!
— А той видя ли те, ваша милост?
— Ако беше ме видял той, тогава ти, пане Михал, вече нямаше да ме видиш. Само това липсваше!
— Много важно е да се знае — каза Володийовски — дали нас преследва, или отива към Валадинка при Горпина и мисли, че ще ни хване по пътя.
— На мене ми се струва, че отива към Валадинка.
— Така и трябва да е. Значи ние вървим на една страна, а той — на друга и сега вече помежду ни има една или две мили, а след един час ще бъдат пет. Преди да узнае нещо за нас по пътя и да се върне, ние ще бъдем не в Збараж, а чак в Жулкев.
— Така ли мислиш, пане Михал? Хвала Богу! Мед ми капна на сърцето! Но кажи ми как е възможно той да бъде на свобода, щом Женджан го е предал в ръцете на влодавския комендант?
— Просто е избягал.
— Главата трябва да се отсече на такъв комендант. Женджан! Хей, Женджан!
— Какво искаш, ваша милост? — попита слугата, като спря коня си.