— Ти на кого предаде Богун?
— На пан Реговски.
— А кой е този пан Реговски?
— Той е голям кавалер, поручик от бронираната хоронгва на негово величество краля.
— Ах, да му се не види! — каза Володийовски и щракна с пръсти. — Сетих се! Не помниш ли, ваша милост, какво ни разправяше пан Лонгинус за омразата между пан Скшетуски и Реговски? Ами че той е роднина на пана стражник Лашч и поради неговото излагане питае odium346 към Скшетуски.
— Разбирам, разбирам! — възкликна пан Заглоба. — Той трябва да е пуснал Богун от яд, но това ми мирише на затвор и смъртно наказание. Аз пръв ще донеса за това.
— Дай боже да го срещнем — измърмори пан Михал, — тогава положително няма да се стигне до съд.
Женджан не знаеше каква е работата и след отговора, който даде на пан Заглоба, отново излезе напред към княгинята.
Сега пътуваха бавно. Луната изгря, мъглата, която вечерта бе покрила земята, се вдигна и нощта стана ясна. Володийовски потъна в размисъл. Заглоба още някое време преживява остатъците от ужаса, накрая рече:
— Сега Богун и на Женджан щеше да даде да се разбере, ако му беше паднал в ръцете!
— Съобщи му, ваша милост, тая новина, та и той да се стресне, а в това време аз ще отида при княгинята — отговори малкият рицар.
— Добре! Хей, Женджан!
— Какво има? — попита слугата и отново спря конете. Пан Заглоба се изравни с него и помълча малко, докато Володийовски и княгинята се отдалечат достатъчно; най-сетне рече:
— Знаеш ли какво е станало?
— Не зная.
— Пан Реговски е пуснал Богун на свобода. Видях го в Плоскиров.
— В Плоскиров? Сега? — попита Женджан.
— Сега. Е, как, още ли не си паднал от седлото? Лунните лъчи падаха право върху бузестото лице на слугата и пан Заглоба не само че не забеляза върху него ужас, но с най-голямо удивление видя оня израз на люта, почти животинска ожесточеност у Женджан, когато той убиваше Горпина.
— Ти какво? Не се ли страхуваш от Богун, а? — попита старият шляхтич.
— Ваша милост — отвърна слугата, — щом пан Реговски го е пуснал, значи аз сам ще трябва отново да го търся, за да му отмъстя за злото, което ми причини, и за позора. Аз няма да му простя, понеже съм се заклел, и ако не водехме княгинята, веднага бих тръгнал по следите му: моето не бива да се загуби!
„Тю! — помисли Заглоба. — Най-добре да не правя никакво зло на тоя слуга!“
После подкара по-бързо коня и подир малко се изравни с княгинята и Володийовски. След един час път преминаваха реката Медведовка и навлязоха в гора, която се изправяше като черна стена от самия бряг на реката покрай пътя.
— Тия места вече са ми познати — каза Заглоба. — Гората ще свърши скоро, а след нея има около четвърт миля голо поле, през което минава пътят за Чорни остров, после следва още по-голяма гора чак до Митчин. Ако е рекъл Господ, в Митчин ще намерим полски хоронгви.
— Време е вече да дойде спасение! — измърмори Володийовски. Някое време пътуваха в мълчание по светлия, огрян от лунните лъчи път.
— Два вълка ни минаха път! — каза внезапно Елена.
— Виждам — отвърна Володийовски. — А ето и трети!
Сивкава сянка наистина се промъкна на около сто и петдесет крачки пред конете.
— Ето четвърти! — извика княгинята.
— Не, това е сърна! Гледай, ваша милост панно, две, три!
— Какво е това, дявол да го вземе! — възкликна пан Заглоба. — Сърни тичат подир вълци! Виждам, че светът се преобръща с краката нагоре!
— Да побързаме — каза пан Володийовски с неспокоен глас. — Женджан, насам и с княгинята напред!
Полетяха, но Заглоба се наведе в движение до ухото на Володийовски и попита:
— Пане Михал, какво става там?
— Лошо — отвърна малкият рицар. — Видя ли, ваша милост: животните изскачат от леговищата си и бягат нощем.
— Ох! Какво означава това?
— Значи, че ги плашат.
— Кой?
— Войска — казаци или татари — иде към нас отдясно.
— Може да са наши хоронгви?
— Това е невъзможно, защото животните бягат откъм изток, от Пилавци, навярно татарите идат като широка вълна.
— Да бягаме, за Бога, пане Михал!
— Няма друг изход. Ех, да не беше тук княгинята, щяхме да се приближим до самите чамбули, за да откъснем един-двама души, но с нея… минаването може да бъде трудно, ако ни забележат.
— За Бога, пане Михал! Да свърнем към гората подир тия вълци, а?