— Че нали искахте да извършите насилие над нея, а и сега, като я продавате за Розлоги, и на ум не ви идва да я попитате дали й харесва моята личност.
— Тогава ще я попитаме пред тебе — каза княгинята и едва сподавяше гнева си, който наново започваше да кипи в гърдите й, тъй като тя отлично чувстваше презрението в думите на поручика.
Симеон отиде за Елена и след малко се върна с нея в трема. Сред тия гневове и заплахи, които сякаш още кънтяха във въздуха като отглас от преминала стихия, сред тия намръщени вежди, сърдити погледи и строги лица нейното прекрасно личице блесна като слънце след буря.
— Ваша милост панно — рече мрачно княгинята и посочи Скшетуски, — ако нямаш нищо против, този ще ти бъде мъж.
Елена побеля като стената, извика, закри очи с ръце, а после внезапно ги протегна към Скшетуски.
— Вярно ли е това? — прошепна тя в упоение.
Един час по-късно свитата на посланика и поручика се движеше бавно по горски път към Лубни. Скшетуски и пан Подбипента яздеха начело: зад тях се движеха колите на посланика, разтегнати в дълга върволица. Поручикът беше потънал в размисъл и копнеж, когато изведнъж от замислеността го пробудиха откъслечни думи от песента:
„Тъжбо, тъжбо, сърцето ме боли…“
Вътре в гората на тесен път, утъпкан от селяните, се показа Богун. Конят му беше покрит с пяна и кал.
Явно беше, че казакът по своя обичай бе летял из степта и горите, за да се опие от вятъра, да се загуби в далечината, да забрави и отхвърли от себе си това, което измъчва душата му.
А сега се връщаше в Розлоги.
Като гледаше тая великолепна, истински рицарска фигура, която само се мярна и изчезна, пан Скшетуски неволно си помисли и дори измърмори под нос:
— Все пак цяло щастие е, че той е съсякъл пред нея човек.
Внезапно някаква жал стисна сърцето му. Жал му беше като че ли и за Богун, но още повече за това, че се бе обвързал с честна дума пред княгинята и не можеше ето сега да го настигне с коня си и да му каже:
— Двамата обичаме една, ето защо само един от нас трябва да живее на тоя свят. Грабвай, казако, сабята!
Пета глава
Когато пристигна в Лубни, пан Скшетуски не намери княза в дома му. Той беше заминал за Сенча на кръщавка у пан Суфчински, някогашен негов дворянин, а заедно с него бяха заминали жена му, двете княгини Збаражки и много лица от двора. Ето защо съобщиха в Сенча и за завръщането на поручика от Крим, и за пристигането на посланика, а познатите и другите приветстваха радостно Скшетуски след дългото му пътуване. Особено радостен беше пан Володийовски, който след последния им дуел беше най-близкият приятел на нашия поручик. Тоя кавалер се отличаваше с това, че винаги беше влюбен. Като се убеди в неискреността на Ануша Борзобогата, той обърна влюбчивото си сърце към Анеля Ленска, също така панна от свитата на княгинята, но когато и тя преди един месец се ожени за пан Станишевски, Володийовски за утеха започна да въздиша по Ана, по-голямата княгиня Збаражка, братова дъщеря на княз Вишньовецки.
Но пан Володийовски сам разбираше, че е вдигнал много високо мерника, и не може да лелее и най-малка надежда, още повече, че и за княгинята вече се бяха явили двама сватове, пан Бодзински и пан Ласота, от името на пан Пшемски, син на ленчицкия воевода. И сега нещастният Володийовски разказваше тия си нови мъки на нашия поручик и го посвещаваше във всички работи и тайни на двора, които Скшетуски слушаше с половин ухо, защото умът и сърцето му бяха заети с нещо друго. Ако не бяха ония знойни безпокойства, които обикновено винаги придружават дори споделената любов, пан Скшетуски щеше да се чувства щастлив от завръщането си след дълго отсъствие в Лубни, където го обкръжиха благосклонни лица и оная глъчка на войнишкия живот, с която отдавна беше свикнал. Защото Лубни, макар и да беше само замък и панска резиденция, по великолепие можеше да се сравнява с всички седалища на „кралчетата“79, но все пак се отличаваше от тях по суровия си, истински лагерен живот. Който не познаваше тамошните обичаи и ред, като пристигнеше дори в най-спокойно време, можеше да сметне, че там се готви някакъв военен поход. Войника ценяха там повече от дворянина, желязото — от златото, звука на военните тръби — от пировете и забавите. Навсякъде цареше образцов ред и непозната другаде дисциплина; навсякъде се виждаха рицари от различни хоронгви: бронирани, драгунски, казашки, татарски и влашки, в които служеше не само цялото Задднеприе, но и доброволно шляхта от всички области на Жечпосполита. Който искаше да мине през истинска рицарска школа, отиваше в Лубни. Затова покрай украинците там не липсваха нито мазури, нито литовци, нито малополсчани, та дори и прусаци. Пешите полкове и артилерията, или така наречените „огневи части“, бяха съставени предимно от подбрани немци, наети срещу високо възнаграждение; в драгунските части служеха главно местни хора, литовците — в татарските хоронгви, малополсчаните предпочитаха да постъпват в бронираните части. Князът не позволяваше на рицарството да безделничи. Затова в стана цареше непрекъснато движение. Едни полкове излизаха да сменят други в станиците и паланките, други пристигаха в столицата. Ученията траеха през целия ден. А понякога, при все че беше спокойно от татари, князът предприемаше далечни походи в глухите степи и дебри, за да приучи войниците към походи, да стигне там, където никой не е достигнал, и да разнесе славата си. Така миналата есен той се спусна по левия бряг на Днепър до Кудак и там пан Гроджицки, началник на крепостта, го прие като независим монарх. После продължи покрай праговете чак до Хортица80 и заповяда върху оброчището на кучкасите да се издигне голяма могила от камъни за спомен и в знак, че никой полски господар досега не е бивал толкова далеко по тия места81.
79
Става дума за „столиците“ на някои самостоятелни полски магнати, управлявали владенията си като независими държави. — Б.пр.
81
Това са думи на Машкевич, който надали е знаел за пребиваването на Самуел Зборовски в Сечта. — Б.пр.