Настана тиха, приятна вечер. По тъмното небе блеснаха хиляди звезди и веднага се появиха благоприятни знаци. Тъкмо когато пан Лянцкоронски се приближаваше до княза с хетманския си жезъл в ръка, за да му го предаде, една звезда се откъсна от небосвода и като повлече подир себе си светлиста струя, падна с грохот към Константинов, откъдето очакваха да дойде Хмелницки, и угасна.
— Това е звездата на Хмелницки! — викнаха войниците. — Чудо! Чудо! Явна поличба!
— Vivat Йереми victor!351 — повториха хиляди гласове, а изведнъж каменецкият кастелан се приближи и даде знак с ръка, че иска да говори. Веднага гълчавата поутихна, а той рече:
— Кралят ми даде хетмански жезъл; но аз го предавам в твоите по-достойни ръце, победителю, и пръв желая да слушам твоите заповеди.
— И ние заедно с него! — повториха другите двама военачалници. Трите жезъла се протегнаха към княза, но той си дръпна ръката и отвърна:
— Не аз съм ви дал тия жезли, ваша милост панове, и не аз ще ги взема.
— Тогава бъди четвърти над тримата! — каза Фирлей.
— Vivat Вишньовецки! Vivat военачалниците! — викнаха рицарите.
— Искаме заедно да живеем и умрем!
В същия момент белият кон на княза вдигна глава, разтърси боядисаната си пурпурна грива и зацвили толкова силно, че всички коне в стана му отговориха в един глас.
И това се сметна като предсказание за победа. В очите на войниците гореше огън. Сърцата пламнаха от желание за бой, трепет на ентусиазъм пробягваше през телата. Дори старшите офицери споделяха общия възторг. Подчашият плачеше и се молеше, а каменецкият кастелан и красниставският староста първи започнаха да дрънкат саби, като подражаваха на войниците, които тичаха горе на валовете, протягаха ръце в мрака и викаха натам, откъдето се очакваше неприятелят.
— Добре дошли, кучи братя! Ще ни намерите готови!
Тая нощ никой в стана не спа и чак до сутринта гърмяха възгласи и се рояха светлини на блеснали фенери и факли.
На разсъмване коронният писар Шераковски се върна откъм Чолгански камък и донесе вести за неприятеля, който се намирал на пет мили от стана. Разездът беше водил бой с по-многобройни татарски сили и в този бой бяха загинали двамата панове Манковски, пан Олексич и няколко други благородници. Докараните пленници твърдяха, че подир тяхната част идат ханът и Хмелницки с цялата си сила. Денят мина в очакване и разпореждания за отбраната. Князът, след като прие без повече колебания главното командване, стягаше войската, определяше на всекиго къде ще трябва да застане, как да се отбранява и как да се притича на помощ на другите. В стана зацари най-висок дух; дисциплината беше възстановена и вместо по-раншната бъркотия, кръстосани разпореждания и неувереност навсякъде личеше ред и готовност. Към пладне всички бяха на позициите си. Пръснатите пред стана стражи съобщаваха всеки миг какво става в околността. Изпратените в близките села слуги събираха храна и фураж, колкото можеше да се намери. Войникът, който стоеше по валовете, приказваше високо и пееше, а нощта прекара в дрямка край огнищата, с ръка на сабята и с такава готовност, сякаш всеки миг предстоеше да започне атака.
На разсъмване нещо започна да се чернее към Вишньовец. Камбаните в града удариха тревога, а в стана проточените жални гласове на тръбите събудиха бдителността на войниците. Пехотните части излязоха на валовете, между тях застана конницата, готова при пръв знак да се хвърли в атака. А по цялата дължина на окопа се издигаха нагоре пушечета от запалени фитили.