— Боже Господи! — каза Заглоба на Скшетуски. — Казвам ти, ваша милост, че аз съм лъв и не чувствам страх, но бих предпочел гръм да ги избие всички до утре. За Бога, та те са прекалено много! Сигурно и в Йосафатовата долина352 не ще да е имало по-голяма навалица. И кажи ми, ваша милост, какво искат тия злодеи? Нямаше ли да е по-добре, ако тия кучи синове си бяха седели вкъщи? Ако мирно си бяха отработвали ангарията към пана? Какво сме виновни ние, че Бог ни е създал шляхтичи, а тях прости селяци и им е заповядал да бъдат крепостни? Тюх! Яд ме хваща! Аз съм мек човек, като мехлем на рана да ме сложиш, но само да не ме изкарват от кожата! Твърде много свободи имаха те, много хляб, затова се размножиха като мишки в хамбар и сега се дигат срещу котките… Почакайте! Почакайте! Тук има един котарак, който се нарича княз Ярема, и втори — Заглоба! Как мислиш, ваша милост, дали ще се опитат да преговарят? Ако вземат някак да се покорят, тогава може да им се дари животът — нали? Едно ме само постоянно безпокои: дали в стана има достатъчно вивенди? Ах, дявол да го вземе! Я гледайте, ваша милост панове, там нови огньове зад тия огньове — и по-нататък пак огньове! Дано черна смърт връхлети върху тоя congressus353.
— За какви преговори говориш, ваша милост — отвърна Скшетуски, — когато те смятат, че ние всички сме им в ръцете и утре ще ни видят сметката?
— Но няма да могат, нали? — попита Заглоба.
— Зависи от Божията воля. Във всеки случай, щом князът е тук, няма да успеят лесно.
— Ех, че ме успокои, ваша милост! Не е въпрос да не успеят лесно, ами изобщо да не успеят.
— За войника не е малко удовлетворение, когато не си даде живота даром.
— Разбира се, разбира се… Гръм да порази всичко заедно с вашето удовлетворение!…
В тоя момент се приближиха Подбипента и Володийовски.
— Разправят, че ордата и казаците броели около половин милион — рече литовецът.
— Дано ти отрежат езика, ваша милост! — викна Заглоба. — Добра новина!
— При атаките им по-лесно могат да бъдат сечени, отколкото на полето — отговори пан Лонгинус сладко.
— Щом нашият княз и Хмелницки най-после се срещнаха, и дума не може да става за някакви преговори — каза пан Михал. — Или кмет, или пъдар! Утре ще е Страшният съд! — добави той и потри ръце.
Малкият рицар имаше право. В тая толкова дълга война двата най-страшни лъва нито веднъж досега не се бяха изправяли един срещу друг. Единият разгромяваше хетмани и военачалници, другият — мощни казашки атамани; победата вървеше по следите и на единия и на другия, и единият и другият бяха страшилище за неприятеля, но на чия страна щеше да натежи везната при непосредствената среща — това едва сега щеше да се реши. Защото Вишньовецки гледаше от окопа необхватните татарски и казашки маси и напразно се мъчеше да ги обгърне с поглед. Хмелницки поглеждаше от полето към замъка и стана и си мислеше: „Там е моят най-страшен враг. Щом унищожа него, кой ще ми се опре?“
Лесно можеше да се отгатне, че борбата между тия двама души ще бъде дълга и упорита, но резултатът не можеше да буди съмнение. Тоя княз на Лубни и Вишньовец стоеше начело на петнайсет хиляди души, в това число и слугите от обоза, а в същото време подир селския вожд вървяха хората, които живееха от Азовско море и Дон чак до устието на Дунав. С него вървеше ханът начело на кримската, белгородската, ногайската и добруджанската орда — вървеше населението от целите поречия на Днестър и Днепър, вървяха низовци и неизброими маси от простолюдие — от степи, долища, гори, градове, градчета, села и хутори, и всички ония, които по-рано бяха служили в кралските войски или във войските на разните магнати; вървяха черкасци, влашки каралаши, силистренски турци, румелийски турци; вървяха дори отделни чети от сърби и българи. Човек би помислил, че това е ново преселение на народите, които са изоставили мрачните си заселища в степта и отиват на запад, за да завземат нови земи и да образуват нова държава.
Такова беше съотношението между воюващите сили… шепа срещу стотици хиляди, остров срещу море! Затова нищо чудно, че не едно сърце биеше тревожно и че не само в града, не само в тоя кът на страната, но и в цяла Жечпосполита гледаха на самотния окоп, обграден от лавината от диви бойци, като на гробница на велики рицари и на великия им вожд.
Навярно по същия начин гледаше и Хмелницки, защото, щом огньовете в неговия стан се разпалиха добре, един казашки пратеник започна да размахва пред окопите бяло знаме, да тръби и да вика да не стрелят по него.