Стражите излязоха и веднага го хванаха.
— От хетмана до княз Йереми — каза им той.
Князът още не беше слязъл от коня си и стоеше при окопа със спокойно като небето лице. Пожарите се отразяваха в очите му и отсеняваха с розов блясък неговото нежно бяло лице. Като застана пред неговата господарска осанка, казакът загуби ума и дума и краката му затрепераха, мравки го полазиха по цялото тяло, при все че беше стар степен вълк и идеше тук като пратеник.
— Кой си ти? — попита князът воевода и впи в него спокойния си поглед.
— Аз съм стотникът Сокол… от хетмана.
— С какво идеш?
Стотникът почна да бие поклони чак до стремето на княза.
— Прости, господарю! Каквото ми заповядаха, това ще кажа, аз не съм виновен!
— Говори смело.
— Хетманът заповяда да кажа, че е дошъл на гости в Збараж и утре ще ви посети в замъка.
— Кажи му, че не утре, а днес давам пир в замъка! — отговори князът.
След около един час загърмяха топовни салюти, понесоха се радостни викове — и всички прозорци на замъка светнаха от хиляди ярки свещи.
Ханът чу топовните салюти и звука на тръбите и барабаните и излезе лично пред шатъра, съпроводен от брат си Нурадин, от султан Галга, Тухай бей и много мурзи, а после изпрати за Хмелницки.
Хетманът, при все че беше малко пийнал, дойде веднага и като удряше поклони и едновременно допираше пръсти до челото, брадата и гърдите си, чакаше какво ще го питат.
Дълго време ханът гледа към замъка, светнал в далечината като грамаден фенер, и кимаше леко с глава, а накрая поглади с ръка рядката си брада, която на две дълги ивици се спускаше върху шубата му от невестулки, посочи с пръст светналите прозорци и каза:
— Хетмане запорожки, какво става там?
— Всемогъщи царю! — отговори Хмелницки. — Княз Ярема пирува.
Ханът се смая.
— Пирува ли?…
— Пируват днес в чест на утрешните трупове — отговори Хмелницки.
Изведнъж нови гърмежи изтрещяха над замъка, прозвучаха тръби и смесени възгласи стигнаха чак до достойните уши на хана.
— Аллах е един — измърмори той. — Лъв живее в сърцето на тоя гяур.
И след кратко мълчание добави:
— Бих предпочел да стоя с него, отколкото с тебе.
Хмелницки потрепера. Тежко плащаше той необходимото му татарско приятелство, а на това отгоре все още не беше сигурен в страшния си съюзник. Една най-малко приумица на хана — и всички орди можеха да се обърнат срещу казаците, които тогава щяха да бъдат загубени, без никаква надежда за спасение. А при това Хмелницки знаеше още, че ханът му помага наистина заради плячката, за даровете, за нещастните роби, но все пак се смята за законен монарх и в душата си се срамува, че застава на страната на бунта срещу краля, на страната на някакъв си „Хмел“ срещу един Вишньовецки.
Казашкият хетман често пъти се напиваше не само защото се беше пристрастил, но и от отчаяние…
— Велики монарше! — рече той. — Ярема е твой враг. Той отне Задднеприето от татарите, той бесеше победените мурзи като вълци по дърветата, за да всява страх, той искаше да тръгне към Крим с огън и меч…
— А вие не правехте ли поразии в улусите354? — попита ханът.
— Аз съм твой роб.
Сините устни на Тухай бей започнаха да треперят, а зъбите му да святкат; той имаше между казаците смъртен враг, който на времето си му бе избил до крак един цял чамбул и насмалко не улови самия него. Сега името му напря в устата на Тухай бей с неумолимата сила на отмъстителните спомени, затова той не удържа и започна да ръмжи тихо:
— Бурлай! Бурлай!
— Тухай бей! — каза веднага Хмелницки. — По светлейшата и мъдра заповед на хана миналата година вие с Бурлай ляхте вода върху мечовете.355
Нов салют от замъка прекъсна по-нататъшния разговор. Ханът протегна ръка и направи с нея кръг, който обхващаше града Збараж, замъка и окопа.
— Утре това ще бъде ли мое? — попита той, като се обърна към Хмелницки.
— Утре ония ще измрат — отвърна Хмелницки с впити в замъка очи. После отново започна да бие поклони и да докосва с ръка челото, брадата и гърдите си, като смяташе разговора за свършен. Ханът също се уви с невестулковата си шуба, защото нощта беше хладна, макар и юлска, обърна се към шатрите и каза:
— Късно е вече!
Тогава всички започнаха да се клатят, сякаш движени от една сила, а той тръгна към шатъра си бавно и сериозно, като повтаряше тихо: