Пан Богуслав Машкевич, добър войник, макар и млад, а същевременно и учен човек, който е описал тая експедиция, както и другите походи на княза, разказваше на пан Скшетуски чудеса за нея, а пан Володийовски ги потвърждаваше веднага, понеже и той бе взел участие в похода. Видели тогава праговете и им се чудели, особено на страшния Ненаситец, който всяка година поглъщал по няколко десетки души, както някога Сцила и Харибда82. После се впуснали на изток, по запалената степ, където не можело да се стъпи поради недогорелите остатъци, та трябвало да увиват краката на конете с кожи. Там попаднали на много влечуги, слепоци и грамадни смокове, дълги до десет лакти и дебели колкото мъжка ръка. Из пътя по самотните дъбове дълбаели pro aeterna rei memoria83 княжеския герб, а накрая стигнали в толкова глухи степи, където вече нямало и следи от човек.
— Мислех — казваше ученият пан Машкевич, — че най-сетне по примера на Одисей ще трябва да слезем и в ада. А пан Володийовски допълваше:
— А хора от хоронгвата на пан Замойски, която вървеше напред, се кълняха, че били видели ония fines84, където се свършва orbis terrarum85.
От своя страна поручикът разказваше на другарите си за Крим, където бе прекарал почти половин година в очакване отговора на негово величество хана, за тамошните градове, останали от стари времена, за татарите и за тяхната военна мощ, а накрая за ужаса им, като чули, че се готви голям поход срещу Крим, в който ще вземат участие всички сили на Жечпосполита. Сред такива разговори всяка вечер очакваха завръщането на княза. През това време поручикът представяше на всичките си по-близки другари пан Лонгинус Подбипента, който беше приятен човек и веднага спечели сърцата, а като показа при опитите с меча свръхчовешката си сила, спечели всеобщото уважение. Той разказа на този-онзи за прадядо си Стовейко и за трите отсечени глави, замълча само за обета си, защото не искаше да се излага на шеги. Особено си допаднаха с пан Володийовски, и то поради чувствителните си сърца; затова и след няколко дни почнаха да ходят заедно да въздишат на крепостните насипи, един по звездата, която светеше много високо, за да може да я достигне, alias86, по княгиня Ана, другият по неизвестната, от която го деляха трите обещани глави.
Володийовски дори увещаваше пан Лонгинус да постъпи при драгуните, но литовецът бе решил непременно да се запише при броневаците, за да служи под командването на Скшетуски, за когото с удоволствие научи в Лубни, че всички го смятат за първокласен рицар и за един от най-добрите офицери на княза. А тъкмо сега в хоронгвата, в която пан Скшетуски беше поручик, се откриваше свободно място, заемано досега от пан Закшевски, по прякор „Miserere mei“87, който от две седмици беше тежко болен и нямаше надежда, че ще оживее, защото от влагата всичките му рани се бяха отворили. Към любовните мъки на поручика се прибави и тъгата поради приближаващия край на стария другар и изпитан приятел. По няколко часа на ден той не се отделяше на педя от леглото на болния, когото утешаваше както можеше и го подкрепяше с надеждата, че в още много походи ще участват заедно.
Но старецът не се нуждаеше от утеха. Той умираше весел на твърдото рицарско ложе, постлано с конска кожа, и с почти детска усмивка поглеждаше към разпятието, окачено над леглото. А на Скшетуски казваше:
82
Подводни скали и водовъртежи между Италия и Сицилия, олицетворени като грамадни чудовища в „Одисея“. — Б.пр.