Ненадейно някакъв хусар великан се втурва с неудържим устрем към стената на четириъгълника; за миг се виждат копитата на грамадния кон, увиснал във въздуха — след това рицарят и конят са вече в средата на сбитата навалица, трошат пики, събарят хора, чупят, мачкат, унищожават.
Както орел връхлита върху ято бели лещарки, а те, сбити пред него в подплашен куп, стават плячка на хищника, който ги разкъсва с нокти и клюн — така пан Лонгинус Подбипента, намерил се в средата на неприятелските редици, беснееше със своята сваликачулка и никога смерч не е правил такива опустошения в гъста млада гора, както той в сбитата маса еничари. Страшен беше пан Лонгинус; неговата фигура бе придобила нечовешки измерения; кобилата му се беше превърнала в някакъв змей, който бълва пламък от ноздрите си, а в ръката на рицаря сваликачулката вършеше работа за три меча. Кислар бег, грамаден ага, са хвърли срещу него и падна разсечен на две. Напразно по-силните мъже протягат ръце и му се противопоставят с пиките си — те веднага умират, сякаш поразени от мълния, — а той гази по тях, хвърля се в най-голямата тълпа и щом замахне, човек би казал, че класове падат под косата, отваря се празно място, чуват се викове на ужас, стонове, шум от удари, иззвънтяване на желязо в череп и пръхтене на адската кобила.
— Див! Див!356 — викат ужасени гласове.
В тоя момент желязната лавина на хусарите начело със Скшетуски връхлетя през отворената от литовския рицар порта: страните на карето се пропукаха като стени на събаряна къща и еничарските маси се хвърлиха да бягат на всички страни.
Време беше за това, защото ногайците начело със Субагази вече се връщаха като жадни за кръв вълци, а от друга страна, Хмелницки събрал отново белоцерковчани, идеше на помощ на еничарите. Но сега всичко се обърка. Казаци, татари, потурнаци, еничари бягаха в най-голямо безредие и паника към обоза, без да оказват никакъв отпор. Конницата ги гонеше и сечеше слепешката. Който не загина в първия хвърлей място, загиваше във втория. Гонитбата беше толкова ожесточена, че хоронгвите задминаха последните редици на бягащите; ръцете на войниците отмаляваха от сеч. Тълпите захвърляха оръжието, знамената, шапките, дори и дрехите си. Бели еничарски калпаци покриха полето като сняг. Цялата избрана войска на Хмелницки, пехотата, конницата, артилерията, спомагателните татарски и турски части образуваха една безредна маса, загубила и ума и дума, полудяла, ослепяла от ужас. Цели стотици бягаха от един рицар. Хусарите, след като разбиха пехотата и татарите, бяха извършили своето, а сега драгуните и леките хоронгви полетяха в надпревара начело с пан Володийовски и Кушел, които разширяваха до неимоверност поражението. Кръв като една локва покри страхотното бойно поле, плискаше като вода под силните удари на конските копита и пръскаше броните и лицата на рицарите.
Обърнатите в бягство тълпи си отдъхнаха едва сред колите на своя обоз, когато тръбите повикаха назад конницата на княза.
Рицарите се връщаха с песни и радостни възгласи, като брояха по пътя с кървави саби неприятелските трупове. Но кой би могъл с един поглед да обхване размерите на поражението, кой би могъл да преброи всички паднали, когато при самия насип телата лежаха едно въз друго „на височина цял човешки ръст“? Войниците бяха като замаяни от противната миризма на кръв и пот. За щастие откъм езерата духна доста силен вятър и отнесе тая миризма към неприятелските шатри.
Така свърши първата среща между страшния Ярема и Хмелницки.
Но атаката не беше свършила — докато Вишньовецки отблъскваше нападенията срещу дясното крило на стана, Бурлай на лявото за малко не стана господар на насипа. Като обиколи тихо града и замъка начело на задднепърските бойци, той стигна до източното езеро и удари силно върху позицията на Фирлей. Унгарската пехота, която се намираше там, не можа да устои на удара, защото валовете при езерото не бяха още довършени — и пръв знаменосецът офейка със знамето, а след него побягна и целият полк. Бурлай влезе вътре зад насипа, подире му задднепърци се втурнаха като неудържим поток. Победните им викове се чуха чак на другия край на стана. Казаците, които летяха подир побягналите унгарци, разбиха една малка конна част, превзеха няколко оръдия и вече стигнаха до позицията на белския кастелан, когато пан Пшемски с няколко немски роти се притече на помощ. С едно мушване той прободе знаменосеца, грабна знамето и се хвърли с него срещу неприятеля, след него немците се скопчиха здраво с казаците. Закипя страшна борба с хладно оръжие, в която, от една страна, ожесточеността и много по-големият брой на Бурлаевите бойци, а от друга — мъжеството на старите лъвове от Трийсетгодишната война се надпреварваха да покажат какво могат. Напразно Бурлай се хвърляше като ранен глиган в най-гъстите редици на биещите се. Нито презрението към смъртта, с което се биеха молойците, нито тяхната упоритост можеше да спре неудържимите немци, които вървяха като стена напред и така напираха, че веднага ги изблъскаха от мястото, притиснаха ги до окопите и след половинчасов бой ги изхвърлиха зад валовете. Пан Пшемски, облян в кръв, пръв забучи знамето си върху недовършения насип.