— Ваша милост панове, заповядайте на съвещание.
И излезе от окопа, а подир него тръгнаха всички висши офицери.
— За Бога, какво правиш, ваша милост? — каза Володийовски на Заглоба. — Какво е това? Ти не познаваш ли реда и дисциплината във войската, та ще се бъркаш в разговора на по-висши? Князът е милостив господар, но на война с него шега няма.
— Няма нищо, пан Михал! — отговори Заглоба. — Пан Конецполски, бащата, беше строг лъв, но много разчиташе на моите съвети и нека вълци да ме изядат още днес, ако не е вярно, че затова разгроми на два пъти Густав Адолф. Знам аз как да разговарям с големците! Ето и сега. Забеляза ли как князът obstupuit359, когато го посъветвах за нападенията? Ако Бог ни даде победа, чия ще бъде заслугата — твоя ли, а?
В тоя момент се приближи Зачвилиховски.
— Е, какво! Ровят, ровят като свине! — каза той и посочи към полето.
— По-добре да бяха свине — отговори Заглоба, — че щяхме да имаме евтини колбаси, а тая мърша и кучета не я ядат. Днес войниците не трябваше да копаят кладенци в квартирите на пан Фирлей, защото в източното езеро водата не се вижда от трупове. На сутринта жлъчките на тия кучета се изпопукали и всички изплавали отгоре. Като дойде петък, няма да може да се яде риба, защото се е хранила с месо.
— Вярно — каза Зачвилиховски, — аз съм стар войник, но отдавна не съм виждал толкова трупове, освен може би при Хотим, когато еничарите атакуваха нашия стан.
— Ще видиш още повече, ваша милост, от мен да го знаеш, ваша милост.
— Мисля, че тая вечер, а може и по-рано ще ни атакуват отново.
— А аз казвам, че до утре сутринта ще ни оставят на мира.
Едва пан Заглоба издума това, ето че от казашките насипи цъфнаха дълги бели пушеци и гюллета с шум прелетяха над окопа.
— На ти сега ваша милост! — каза Зачвилиховски.
— О, те не разбират от военно изкуство! — отвърна Заглоба.
Старият Зачвилиховски обаче имаше право. Хмелницки започна редовна обсада, прекъсна всички пътища, изходи, отне пашата, ровеше апроши и насипи, подвираше се със зигзаговидни окопи към стана, но не се отказа и от атаките. Той бе решил да не дава спокойствие на обсадените, да им досажда, заплашва, да ги държи в непрекъснато безсъние и да ги измъчва, докато оръжието не падне от изтръпналите им ръце. Затова вечерта отново атакува позициите на Вишньовецки с не по-добър от предния ден резултат, още повече че и молойците вече не вървяха с такава готовност. Това не беше генерална битка, а непрестанни престрелки. Понякога обсадените излизаха от валовете и тогава се стигаше до бой със саби, тояги, коси и копия. Но щом смажеха едни молойци, прикритията веднага се изпълваха с нови хора. Войниците през целия ден нямаха нито миг почивка, а когато дойде желаният залез-слънце, започна ново всеобщо нападение — за внезапна атака от страна на обсадените не можеше и да се мисли.
През нощта на шестнайсети юли храбрите полковници Гладки и Небаба атакуваха позициите на княза и отново понесоха страшни поражения. Три хиляди най-смели молойци паднаха на бойното поле — останалите, преследвани от красноставския староста, избягаха в най-голяма паника към обоза си, като захвърляха оръжието и роговете с барут. Също такъв неуспешен край имаше нападението на Федоренко, който се възползва от гъстата мъгла и за малко не превзе града. Отблъсна го пан Корф начело на немците, а красноставският староста и хоронжи Конецполски избиха почти до крак хората му при бягството.
Но всичко това беше нищо в сравнение със страхотния напор, който започна на деветнайсети юли. Предната нощ казаците бяха насипали срещу позициите на Вишньовецки висок насип, откъдето оръдия от голям калибър непрестанно бълваха огън, а когато денят мина и първите звезди светнаха по небето, десетки хиляди души тръгнаха в атака. Същевременно в далечината се появиха няколко десетки страхотни съоръжения, подобни на кули, които се движеха бавно към окопа. От двете им страни като чудовищни крила се издигаха мостове, които щяха да бъдат прехвърлени през рововете — а върховете им димяха, святкаха и трещяха от гърмежите на леки оръдия, пушки и кремъклийки. Тия кули се движеха между мравуняк от глави като грамадни полковници и ту се червенееха в огъня на оръдията, ту изчезваха в дима и мрака. Войниците си ги показваха отдалеко и шепнеха:
— Това са подвижни крепости! Нас ще мели Хмелницки в тия вятърни мелници.
— Гледайте как се тътрят с гръм, човек би казал: гръмотевици!