— Ваша милост панове — попита той, — а паласките ви не се ли намокриха?
— Сухи са, ваше княжеско височество! — отговори Скшетуски.
— Това е добре! Слезте сега от конете и тръгнете през водата към ония белуарди360, подложете им барут и ги подпалете. Но вървете тихо! Пан красниставският староста ще дойде с вас.
— Слушам! — отговори Скшетуски.
В тоя миг князът съзря мокрия пан Заглоба.
— Ваша милост молеше да отидеш в нападение — тръгвай тогава — каза той.
— Нямала си баба работа! — измърмори пан Заглоба. — Само това ми липсваше.
След половин час два отряда рицари по двеста и петдесет души газеха до пояс във водата и бързаха със саби в ръка към ония страшни казашки „подвижни крепости“, които се намираха на няколко десетки крачки от окопа. Единият отряд се водеше от „лъва на лъвовете“ пан красноставския староста Марек Собески, който не искаше дори да чуе за оставане в окопа, другият — от Скшетуски. Слуги носеха зад рицарите катраници с катран, сухи факли и барут, а те вървяха тихо като вълци, която се прокрадват в тъмна нощ към кошара.
Малкият рицар се присъедини като доброволец към Скшетуски, понеже пан Михал обичаше такива акции повече от живота си — и сега газеше водата с радост в сърцето и сабя в ръката; до него вървеше пан Подбипента с гола сваликачулка, личен между всичките, защото беше с две глави по-висок от най-високите; а с тях подтичваше запъхтян пан Заглоба и мърмореше недоволно, като имитираше думите на княза:
— Искаше нападение — на ти сега! Добре! И куче няма да тръгне на сватба през такава вода. Ако съм съветвал да се предприеме набег в такова време, нека никога в живота си да не пийна друго освен вода! Аз не съм патица, а коремът ми не е лодка. Винаги съм имал отвращение към водата, а какво остава към такава, в която кисне селска мърша.
— Тихо, ваша милост! — каза пан Михал.
— Ти пази тишина, ваша милост. Малък си като риба кротушка и знаеш да плуваш, та ти е лесно. Ще кажа дори, че това е неблагодарност от страна на княза, че и след като убих Бурлай, не ме оставя на мира. Достатъчно е извършил вече Заглоба, нека всеки направи толкова, а Заглоба оставете на мира, хубаво ще цъфнете и вържете, когато няма да го има. За Бога, ако хлътна в някоя дупка, издърпайте ме, ваша милост панове, за ушите, иначе ще потъна веднага.
— Тихо, ваша милост! — каза Скшетуски. — Казаци седят там, в ония земни скривалища, и ще те чуят.
— Къде? Какво приказваш, ваша милост?
— Ето там, в ония купчини под бланите.
— Само това липсваше! Дано ги гръм удари!
Останалите думи заглуши пан Михал, като сложи длан върху устата на Заглоба, защото прикритията бяха само на около петдесет крачки от тях. Наистина рицарите вървяха тихо, но водата шляпаше под краката им; добре, че дъждът заваля отново и шумът му заглуши стъпките.
При прикритията нямаше стража. Кой би очаквал, че ще предприемат нещо след такава атака и след такава буря, която сякаш с езеро раздели ратниците.
Пан Михал и пан Лонгинус скочиха напред и първи стигнаха до едно прикритие. Малкият рицар пусна сабята си на верижката, сви длани при устата и почна да вика:
— Хей, люде!
— А що? — обадиха се отвътре молойци, явно убедени, че иде някой от казашките табори.
— Слава на Бога! — отговори Володийовски. — Пуснете ме де!
— А ти не знаеш ли как да влезеш?
— Зная вече! — отговори Володийовски и като напипа входа, скочи вътре.
Пан Лонгинус и неколцина други се втурнаха подир него.
В същия миг откъм прикритието екна пронизителен човешки вой, едновременно с това и рицарите викнаха и се хвърлиха към другите скривалища. В тъмнината се разнесоха стонове, звън на желязо, тук-таме пребягваха някакви тъмни фигури, други падаха на земята, сегиз-тогиз изтрещяваше гърмеж — но всичко това заедно не продължи повече от четвърт час. Молойците, в по-голямата си част изненадани в дълбок сън, дори не се отбраняваха — и всички бяха смачкани, преди да успеят да грабнат оръжие.
— Към белуардите! Към белуардите! — разнесе се гласът на красноставския староста.
Рицарите се хвърлиха към кулите.