— Защо не стреляте?
— Барутът ни се свърши, изпратихме в замъка за нов.
— Там е по-близо! — каза князът и посочи окопите на неприятеля.
Още недоизрекъл — и цялата хоронгва се вдигна от валовете, хвърли се бегом към неприятеля и се втурна като ураган към окопите му. Избиха казаците с оберъчки, с колове, с прикладите на мускетите си, разрушиха четири оръдия и след половин час, с много жертви, но победители войниците се върнаха и донесоха значителен запас от барут в бурета и ловни рогове.
Минаваше ден след ден. Казашките апроши обхващаха с все по-тесен пръстен окопа и се вбиваха в него като клинове в дърво. Вече стреляха толкова отблизо, че без да се смятат атаките, всеки ден падаха по десетина души от всяка хоронгва; свещениците не успяваха да причестяват всички. Обсадените се прикриваха зад колите и шатрите, с кожи и прострени дрехи; нощем погребваха убитите кой където е паднал, но живите се биеха още по-ожесточено върху гробовете на вчерашните си другари. Хмелницки проливаше без мярка кръвта на своите хора, но всяка атака му носеше само по-големи загуби. Той самият беше смаян от съпротивата; разчиташе единствено на това, че времето ще подкопае духа и силите на обсадените — но времето минаваше, а те показваха все по-голямо презрение към смъртта.
Вождовете даваха пример на войниците. Княз Йереми спеше на вала на гола земя; той пиеше водка и ядеше пушено конско месо, понасяше несгодите и капризите на времето „повече, отколкото изискваше положението му“. Коронният хоронжи Конецполски и красниставският староста лично водеха полковете в атака; в боя те заставаха без броня сред най-гъстия град от куршуми. Дори ония вождове, като Остророг, които нямаха военен опит и на които войникът беше свикнал да гледа с недоверие, сега под ръката на Йереми сякаш ставаха други хора. Старият Фирлей и Лянцкоронски също спяха на валовете, а пан Пшемски денем нареждаше оръдията, а нощем ровеше под земята като къртица и закопаваше контрамини под мините на казаците, вдигаше апрошите във въздуха или отваряше подземни пътища, по които войниците се промъкваха като духове на смъртта между заспалите казаци.
Най-сетне Хмелницки реши да опита с преговори, като хранеше тайно надежда, че през това време ще може да постигне нещо с коварство. Надвечер на двайсет и четвърти юли казаците започнаха да викат от окопите към войниците да престанат да стрелят. Изпратеният запорожец заяви, че хетманът иска да види стария Зачвилиховски. След кратко съвещание военачалниците се съгласиха на предложението и старецът излезе от окопа.
Отдалече рицарите виждаха как в казашките окопи свалят шапки пред Зачвилиховски, защото през късото време като комисар той бе успял да спечели уважението на дивото Запорожие — и сам Хмелницки го уважаваше. Стрелбата се прекрати. Казаците от апрошите се приближаваха до самия вал; рицарите слизаха към тях. Двете страни се държаха предпазливо, но в тия срещи нямаше нищо враждебно. Шляхтата винаги бе ценила казаците по-високо от обикновената селска маса, а сега, като ценеше храбростта и упорството им в боя, разговаряше с тях като с равни, като кавалери с кавалери. Казаците с удивление гледаха отблизо това недостъпно лъвско гнездо, което бе спряло цялата тяхна и ханска сила. Така те почнаха да се приближават, да приказват и да се оплакват, че се лее толкова християнска кръв; накрая започнаха да се черпят с тютюн и водка.
— Ей, панове рицари! — казваха старите запорожци. — Ако вие бяхте воювали винаги така, нямаше да има Жълти води, Корсун и Пилавци. Вие сякаш не сте хора, а дяволи. Такова нещо не се е виждало по света.
— Елате утре и в другиден, винаги ще ни намерите така.
— Ще дойдем, ще дойдем, но засега благодарим на Бога за отдиха. Много християнска кръв се проля. Но гладът все пак ще ви умори.
— По-скоро ще дойде кралят, а не гладът — ние току-що си избърсахме устата от вкусната гозба.
— А свършат ли ни се вивендите, ще потърсим във вашите обози — каза Заглоба, подпрял ръце на хълбоците.
— Да даде Бог бащицата Зачвилиховски да изкопчи нещо от нашия хетман, че не изкопчи ли, тая вечер тръгваме в атака.
— И на нас вече ни дотегна.
— Ханът ви заяви, че всички ще бъдете „кесим“363.
— А нашият княз обеща на хана да му върже брадата за опашката на своя кон.
— Той е магьосник, но няма да може.
— По-добре да бяхте тръгнали с нашия княз срещу неверните, а не да вдигате ръка против властта.