— И как стана това? — попита пан Лонгинус. — Ти започна да разказваш, но не довърши.
— Сега ще разкажа, това може да ни поразсъни. Отиваме тая сутрин със свещеник Жабковски в замъка да потърсим нещо за хапване. Ходим, ходим, назъртаме навсякъде — никъде нищо. Връщаме се сърдити. Но на двора срещаме калвинисткия пастор, който подготви капитан Шенберк за екзекуцията, оня, когото вчера разстреляха пред хоронгвата на пан Фирлей. Тогава аз му казах: „Още ли ще се влачиш тук, мухльо ниеден, и ще сърдиш Господа? Току-виж си ни довлякъл някакво проклятие!“ А той, изглежда, разчита на покровителството на белския господар, та рече: „Нашата вяра е толкова добра, колкото и вашата, а може би и по-добра!“ При тия думи ние се вкаменихме от ужас. Но аз — нищо! Мисля си: тук е свещеник Жабковски, нека той спори с него. А моят свещеник Жабковски чак пръхти и веднага заедно с аргументите го ръгна в ребрата, но другият не отговори нищо на тая първа порция, само се олюля и се опря на стената. Ненадейно обаче се появи князът със свещеник Муховецки, че като се нахвърлиха върху нас: че сме вдигали скандали и свади, че сега не му било нито времето, нито мястото, че това не било аргумент! Натриха ни носовете като на ученици — и едва ли имаха право, utinam sim falsus vates367, но тия пастори на Фирлей току-виж ни докарали някоя беда…
— Ами оня капитан Шенберк не се ли разкая? — попита пан Михал.
— Къде ти! Умря в безчестие, както бе живял.
— Как има хора, та са готови да се откажат от спасението на душата си, а не от своето упорство! — въздъхна пан Лонгинус.
— Бог ни пази от численото превъзходство и от магиите на казаците — продължи Заглоба, — а те на това отгоре го обиждат. Известно ли ви е, ваша милост панове, че вчера ей от оня там окоп са стреляли с кълбета конци към плаца? Войниците разказваха, че веднага на мястото, където паднали кълбенцата, земята се била покрила с проказа…
— То се знае, че на Хмелницки дяволите му служат като верни слуги — каза литовецът и се прекръсти.
— Аз сам видях магьосници — добави Скшетуски — и ще ви кажа…
Пан Володийовски прекъсна по-нататъшните му думи, като стисна внезапно рамото на Скшетуски и прошепна:
— Тихо!…
После скочи до самия ръб на окопа и се ослуша внимателно.
— Нищо не чувам — каза Заглоба.
— Шшт!… Дъждът заглушава! — отговори Скшетуски. Пан Михал започна да маха с ръка да не му пречат и някое време още се ослушва внимателно, най-сетне се приближи до другарите си.
— Идат — прошепна той.
— Съобщи на княза! Той отиде към позициите на Остророг — прошепна Скшетуски, — а ние ще изтичаме да предупредим войниците.
И веднага се спуснаха надлъж по окопа, като непрекъснато се спираха и навсякъде по пътя шепнеха на войниците, които бяха на стража:
— Идат! Идат!…
Думите прелетяха като тиха светкавица от уста на уста. След четвърт час князът дойде вече на кон и даде заповеди на офицерите. Понеже неприятелят явно искаше да изненада стана, когато спи и не бди, князът заповяда да поддържат тази негова самоизмама. Войниците трябваше да се държат колкото е възможно по-тихо и да допуснат нападателите чак на самите валове и едва след като бъде даден знак с оръдеен изстрел, да ги нападнат неочаквано.
Войниците бяха готови, затова само цевите на мускетите се наведоха без шум и настана дълбоко мълчание. Скшетуски, пан Лонгинус и пан Володийовски дишаха един до друг, а и пан Заглоба остана с тях, защото от опит знаеше, че най-много куршуми падат в центъра на плаца — а на вала, при такива саби, е най-безопасно.
Затова той само се настани малко по-назад от рицарите, та първият напор да не връхлети въз него. Малко отстрани приклекна пан Подбипента със своята сваликачулка в ръка, а Володийовски се сгуши до самия Скшетуски и му пришепна на ухото:
— Несъмнено идват…
— Чува се отмерената им крачка.
— Това не са нито селяни, нито татари.
— Запорожка пехота.
— Или еничари, те добре маршируват. От коня можеш да съсечеш повече врагове!
— Днес е тъмно за конницата.
— Чуваш ли сега?
— Тихо!…
Станът изглеждаше потънал в най-дълбок сън. Никъде никакво движение, никъде светлина — навсякъде най-дълбоко мълчание, нарушавано само от шума на дребния, сякаш пресяван през сито дъжд. Постепенно обаче в тоя шум почваше да се откроява друг, тих, но по-лесно доловим, защото беше ритмичен и все по-близък, все по-отчетлив, най-сетне на двайсетина крачки от крепостния ров се появи някаква продълговата, сбита маса, видима дотолкова, доколкото беше по-черна от мрака — и спря на място.