Войниците затаиха дъх, само малкият рицар щипеше Скшетуски по бедрото, сякаш по тоя начин искаше да изрази своето задоволство.
В това време нападателите се приближиха до рова и започнаха да спускат в него стълби, после слязоха по тях и ги прехвърлиха към вала.
Валът продължаваше да мълчи, сякаш по него и зад него всичко беше измряло — и беше настанала гробна тишина.
Тук-таме, въпреки цялата предпазливост на катерачите, стъпалата започнаха да скърцат и трещят…
„Ще ви дадат да разберете!“ — мислеше Заглоба.
Володийовски престана да щипе Скшетуски, а пан Лонгинус стисна дръжката на сваликачулката си и напрегна очи, защото беше най-близо до вала и се надяваше, че ще удари пръв.
Изведнъж три чифта ръце се показаха на ръба и се хванаха здраво за него, а след тях започнаха бавно и предпазливо да се надигат три върха на шлемове… по-високо и по-високо.
„Турци!“ — помисли пан Лонгинус.
В тоя момент се разнесе страхотен гръм от няколко хиляди мускети; стана светло като ден. А преди светлината да угасне, пан Лонгинус замахна и нанесе такъв страхотен удар, че въздухът чак изфуча под острието.
Три тела паднаха в рова, три глави с татарски шлемове се търколиха в краката на коленичилия рицар.
Тогава, при все че на земята закипя като в ада, небето се отвори над пан Лонгинус, криле израснаха на раменете му, ангелски хорове запяха в гърдите му и той изглеждаше като възнесен на небето и се биеше като насън, а ударите на меча му бяха сякаш благодарствена молитва.
А всички отдавна измрели от рода Подбипента, като се почне от прадядото Стовейко, се зарадваха на небето — че такъв беше последният потомък на Сваликачулкови-Подбипентови.
Тази атака, в която от страна на неприятеля участваха предимно резервните части от румелийски и силистренски турци и еничарската гвардия на хана, беше отблъсната още по-кърваво от другите и докара страшна буря върху главата на Хмелницки. Защото преди това той гарантираше, че поляците няма да се бият толкова ожесточено срещу турците и стига да му дадат тия части, той ще превземе стана. А сега трябваше да укротява хана и побеснелите мурзи и да ги подкупва с подаръци. На хана даде десет хиляди талера, а на Тухай бей, Корз ага, Субагази, Нурадин и Ганга по две. В това време в стана на поляците слугите вадеха труповете от рова, на което не им пречеха със стрелба от казашките окопи. Войниците си почиваха чак до сутринта, защото беше вече сигурно, че атаката няма да се повтори. И така всички спяха непробуден сън освен дежурните хоронгви и пан Лонгинус Подбипента, който цяла нощ лежа проснат върху меча си и благодареше на Бога, че му даде да изпълни обета си и да се покрие с толкова голяма слава, та името му да минава от уста на уста в стана и в града. На другия ден князът воевода го повика при себе си и го хвали много, а войниците през целия ден идваха на тълпи да го поздравяват и да гледат трите глави, които слугите бяха донесли пред шатъра му и които вече почерняваха на въздуха. И имаше тогава голямо удивление и завист, а някои не можеха да повярват на очите си, защото главите бяха отсечени толкова равно заедно със стоманените шапчици на шлемовете, сякаш някой ги беше отрязал с ножици.
— Ти си страхотен sartor368, ваша милост! — казваше шляхтата. — Знаехме, че си добър кавалер, но на такъв удар и древните биха могли да завидят, защото и най-изкусният палач не би могъл да го направи по-добре.
— Вятър няма да свали шапките така, както са свалени тия глави! — казваха други.
И всички стискаха ръцете на пан Лонгинус, а той стоеше с наведени очи, светнал, мил — засрамен като булка на сватбата си, и казваше, сякаш за да се оправдае:
— Наредили се бяха добре…
После опитваха меча, но понеже той беше останал от кръстоносците, двурък тежък меч, никой не можеше да го движи свободно, без да се изключи дори свещеник Жабковски, при все че той чупеше подковите като тръстики.
Около шатъра ставаше все по-шумно, а пан Заглоба, Скшетуски и Володийовски посрещаха гостите и ги гощаваха с приказки, защото нямаше с какво друго — нали в стана вече почти дояждаха последните сухари, а месо отдавна не се даваше освен конско пушено. Но духът заместваше яденето и пиенето. Към края, когато другите бяха вече започнали да се разотиват, дойде пан Марек Собески, красниставски староста, с поручика си Стемповски. Пан Лонгинус изтича да го посрещне, а той го поздрави любезно и каза: