Пан Заглоба почервеня от яд, но вече не каза нищо, само сумтеше като мечка, а князът се замисли за малко и после се обади с думите:
— Все пак аз не искам да жертвам напразно кръвта ви и не съм съгласен четиримата да тръгнете заедно. Най-напред ще излезе един. Ако го убият, те няма да се въздържат да не се похвалят, както вече веднъж се похвалиха за смъртта на оня мой слуга, когото уловиха чак при Лвов. Ако убият първия, тогава ще тръгне вторият, после в случай на нужда третият и четвъртият. Но възможно е първият да мине благополучно — в такъв случай не искам да излагам другите на напразна смърт.
— Ваше княжеско височество… — прекъсна го Скшетуски.
— Такава е моята воля и заповед — каза Йереми натъртено. — А за да ви помиря, заявявам, че пръв ще тръгне оня, който се е предложил пръв.
— Това съм аз! — каза пан Лонгинус със светнало лице.
— Тази вечер след атаката, ако нощта е тъмна — добави князът. — Няма да дам никакви писма до краля, каквото виждаш, ваша милост, това ще разкажеш. Ще вземеш само тоя пръстен като знак.
Подбипента прие пръстена и се поклони на княза, а той го хвана с две ръце за главата и го държа така доста време, после го целуна няколко пъти по главата и каза с развълнуван глас:
— Ти си ми така близък на сърцето като брат… Нека те води и преведе всемогъщият Бог и нашата ангелска царица, войнико Божи! Амин!
— Амин! — повториха красниставският староста, пан Пшемски и белският кастелан.
Очите на княза се насълзиха, защото той беше истински баща за рицарите, другите плачеха, а тръпки на въодушевление разтърсваха тялото на Подбипента, пламък пълзеше по костите му и тая чиста, смирена и геройска душа се радваше до дъно на надеждата за близката си жертва.
— Историята ще пише за ваша милост! — възкликна белският кастелан.
— Non nobis, non nobis, sed nomini Tuo, Domine, da gloriam370 — рече князът.
Рицарите излязоха от шатъра.
— Тю, нещо ме е хванало за глътката и ме държи, а в устата ми горчи, като че ли съм пил пелин — каза Заглоба. — А ония там непрекъснато стрелят — дано ги гръм порази! — каза той и посочи забулените в дим казашки окопи. — О, тежко е да се живее на тоя свят! Пане Лонгин, непременно ли ще заминеш вече, ваша милост?… Дано те ангелите пазят… Дано чумата да измори тия простаци!
— Трябва да си взема сбогом с вас — каза пан Лонгинус.
— Как така? Къде отиваш? — попита Заглоба.
— При свещеник Муховецки на изповед, братче. Трябва да очистя грешната си душа.
След тия думи пан Лонгинус забърза към замъка, а те се насочиха към валовете. Скшетуски и Володийовски бяха като отровени и мълчаха, а пан Заглоба приказваше:
— Нещо все ме държи за глътката. Не мислех, че ще ми бъде толкова мъчно, но това е най-добродетелният човек на света! Нека се опита някой да отрече, ще го цапна по муцуната. О, Боже, Боже, мислех, че белският кастелан ще ни посъветва да се въздържим от това нещо, а той още повече ни насърчи. Кой дявол докара тоя еретик! „Историята, казва, ще пише за ваша милост!“ Нека пише за него, но не върху кожата на пан Лонгинус! А защо той сам не тръгне? Като калвинист има по шест пръста на краката, та му е по-лесно да върви. Казвам ви, ваша милост панове, че все по-лошо става на света и като че ли е вярно това, което свещеник Жабковски предсказва: че краят на света е близък. Ще поседим малко на валовете, а после ще отидем в замъка, та поне до вечерта да се порадваме на компанията на нашия приятел.
Но след изповедта и причастието пан Подбипента прекара цялото време в молитва; той се яви едва вечерта при атаката, която беше една от най-ужасните, защото казаците удариха тъкмо тогава, когато войската, оръдията и колите се пренасяха на новите валове. По едно време като че ли малкото полски сили нямаше да удържат лавината от двеста хиляди неприятели. Полските хоронгви така се смесиха с неприятелските, че свои не можеха да се разпознаят — и три пъти така се смесваха. Хмелницки бе напрегнал всичките си сили, защото и ханът, и собствените му полковници го бяха предупредили, че това ще бъде последната атака и отсега нататък само с глад ще морят обсадените. Но след три часа всички атаки бяха отблъснати с такива страшни загуби, та по-късно се говореше, че около четирийсет хиляди неприятели били паднали в тая битка. Едно е вярно — че след сражението в краката на княза бяха хвърлени цял куп знамена и че това беше наистина последната голяма атака, след която дойде още по-тежко време на окопаване във валовете, отвличане на коли, непрестанна престрелка, немотия и глад.