Под дървото остана пан Лонгинус, а пред краката му купчина тела, които още трепереха в агония.
— Въжета, въжета! — прозвуча нечий глас.
Веднага конници полетяха за въжета и ги донесоха в миг. Тогава по двайсетина силни мъже хванаха за двата края едно дълго въже и се опитаха да притиснат с него пан Лонгинус до дървото.
Но пан Лонгинус го пресече с меча си — и мъжете от двата края на въжето паднаха на земята. Със същия неуспех опитаха и друга група татари.
Като видяха, че прекалено голямата навалица си пречи взаимно, още веднъж тръгнаха петнайсетина най-смели татари, които искаха непременно да хванат жив великана, но той ги разпори, както глиган разпаря заядливите кучета. Дъбът, който се състоеше от две грамадни сраснати дървета, пазеше рицаря с вдлъбнатината си в средата — а отпред който се приближеше, докъдето стигаше мечът, умираше, без дори да издаде вик. Свръхчовешката сила на пан Подбипента сякаш всеки миг все растеше.
Като видя това, разярилата се орда изпъди казаците и наоколо се разнесоха диви викове:
— Ук! Ук!…
Тогава, при вида на лъковете и стрелите, изсипвани от туловете371 пред краката, и пан Подбипента разбра, че се приближава смъртният му час, и зачете молитва към Пресветата Дева.
Настана тишина. Тълпата затаи дъх в очакване какво ще стане.
Първата стрела избръмча, когато пан Лонгинус казваше: „Майко на Изкупителя!“ — и го засегна по сляпото око.
Втората стрела изсъска, когато пан Лонгинус казваше: „Пресвета Дево!“ — и се заби в рамото му.
Думите на молитвата се смесиха с бръмченето на стрелите.
А когато пан Лонгинус изрече: „Утринна зорнице!“ — стрелите вече бяха забити в раменете му, в хълбоците, в краката. Кръвта от слепоочията заливаше очите му и той като през мъгла виждаше ливадата, татарите, но не чуваше вече съскането на стрелите. Чувстваше, че губи сили, че краката му се огъват под него, че главата пада върху гърдите му… най-сетне коленичи.
После вече с полустон пан Лонгинус изрече: „Ангелска царице!“ — и това бяха последните му думи на земята.
Небесните ангели взеха душата му и я сложиха като светъл бисер в краката на „ангелската царица“.
Шестдесет и първа глава
На другия ден пан Володийовски и Заглоба стояха на валовете между войниците и се взираха внимателно към неприятелския обоз, откъдето се приближаваха тълпи от селяни. Скшетуски беше на съвещание при княза, а те използваха краткото спокойствие и разговаряха за вчерашния ден и за това движение в неприятелския обоз.
— Нищо добро не ни предвещава това — казваше Заглоба и сочеше черните маси, които прииждаха като грамаден облак. — Навярно отново ще тръгнат в атака, а пък ръцете ми не искат вече да се движат при ставите.
— Каква ти атака посред бял ден, по това време! — каза малкият рицар. — Няма да направят нищо повече, само ще заемат нашия вчерашен вал и отново ще почнат да копаят към новия и да стрелят от сутрин до вечер.
— Можем хубаво да ги подплашим с оръдията.
Володийовски сниши глас.
— Барутът е на свършване — рече той. — При такава експенсия372 казват, че и за шест дни нямало да стигне. Но в това време кралят навярно ще дойде.
— Да става каквото ще, стига клетият ни пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно! Цяла нощ не можах да спя, само за него мислех, а щом задремех, все в опасност го виждах и толкова жално ми ставаше, та чак пот ме избиваше. Това е най-добрият човек, който може да се намери в Жечпосполита, ако щеш три години и шест седмици да ходиш с фенер да го търсиш.
— Тогава защо, ваша милост, постоянно се подиграваш с него?
— Защото устата ми е по-мръсна от сърцето. Но, пане Михал, не ми развреждай раните със спомени, защото и без това се укорявам, а не дай Боже да се случи нещо лошо с пан Лонгинус, сигурно до смъртта няма да си го простя.
— Чак толкова не се коси, ваша милост. Той никога за нищо не ти се е сърдил и съм го чувал да казва сам: „Уста мръсна, сърце златно!“
— Господ здраве да дава на благородния ни приятел! Той никога не умееше да заговори по човешки, но стократно изкупваше тоя си недостатък с големите си добродетели. Как мислиш, пане Михал, дали е минал благополучно?
— Нощта беше тъмна, а след поражението селяните бяха страхотно уморени. У нас нямаше добри стражи, та какво остава у тях!