— Е, слава Богу! Поръчвах също на пан Лонгинус да разпитва навсякъде за нашата княгиня — дали не са я видели някъде, защото мисля, че Женджан трябва да се е промъкнал до кралските войски. Пан Лонгинус надали ще отиде на почивка, а ще дойде тук с краля. В такъв случай скоро ще имаме вести за нея.
— Аз се осланям на ума на тоя слуга, той трябва някак да я е спасил. Никога не бих се утешил, ако тя е загинала. Малко време я познавах, но съм уверен, че ако имах сестра, нямаше да ми бъде по-мила.
— За тебе сестра, а за мен дъщеря. От тия грижи брадата ми сигурно ще побелее съвсем, а сърцето ми ще се пукне от мъка. Обикнеш някого и докато се обърнеш, вече го няма, а ти седи, мъчи се, тревожи се, яж се, мисли денем и нощем, и то на всичко отгоре, когато стомахът ти е празен, а по шапката ти толкова дупки, че през тях водата се излива върху плешивата ти глава като през решето. Сега в Полша кучетата са по-добре от шляхтата, а ние четиримата пък сме най-зле. Дали не е вече време човек да тръгне за по-добрия свят, пане Михал, а?
— Много пъти съм мислил дали не е по-добре да кажа на Скшетуски всичко, но ме възпира това, че самият той никога не е споменавал нито една дума за нея, а се е случвало, когато някой я спомене, той да потръпне, сякаш нещо го е боднало в сърцето.
— Говори му, разчопляй му завехналите рани в огъня на тая война, а нея може някой татарин вече да я влачи за плитката през Перекоп. Свещи ми пламват в очите, като си представя такова нещо. Време е вече за умирачка, не може другояче, защото на света има само мъки и нищо повече. Дано поне пан Лонгинус да се е промъкнал благополучно!
— На небето му се пада по-голямо благоволение, отколкото на другите, защото е добродетелен. Но я гледай, ваша милост, какво правят там ония простаци!
— Така блести слънцето днес, че не виждам нищо.
— Вчерашния ни вал разкопават.
— Казвах аз, че ще има атака! Да се махаме оттук, пане Михал, стига сме стояли вече.
— Разкопават те, но не непременно за атака, трябва им открит път за отстъпление и при това навярно оттам ще докарат кулите, в които стоят стрелци. Гледай, ваша милост, лопатите чак фучат — на около четирийсет крачки разстояние вече изравниха.
— Сега виждам, но днес блести страшно.
Пан Заглоба заслони очи с ръка и загледа. В тоя момент през разкопания във вала участък се втурна река от народ и в миг се разля по пустото пространство между валовете. Едни веднага започнаха да стрелят; други гребяха пръстта с лопати и започнаха да издигат нови насипи и окопи, които щяха да затворят полския стан с трети обръч.
— Охо! — извика Володийовски. — Не казах ли?… И кули вече докарват!
— Е, тогава непременно ще има атака. Да се махаме оттук — рече Заглоба.
— Не, това са други белуарди! — отговори малкият рицар.
И наистина кулите, които се появиха в пробива, бяха построени по-иначе от обикновените „подвижни крепости“; защото стените им представляваха свързани със скоби дървени стълби, покрити с плат и кожа, иззад които най-опитни стрелци, застанали отсред височината на кулата чак до върха й, поразяваха неприятеля.
— Да се махаме, а тях кучета ги яли! — повтори Заглоба.
— Чакай, ваша милост — отговори Володийовски.
И започна да брои кулите, както се появяваха една след друга в пробива.
— Една, две, три, изглежда, че имат много от тях… четири, пет, шест… идат все по-високи… седем, осем… всяко куче могат да убият от тия кули на нашия плац, защото там трябва да са exquisitissimi373 стрелци — девет, десет, — всяка се вижда като на длан, защото слънчевите лъчи падат върху тях — единайсет…
Внезапно пан Михал престана да брои.
— Какво е това? — попита той със странен глас.
— Къде?
— Там, на оная, най-високата… човек виси!
Заглоба напрегна взор; действително на най-високата кула слънцето освети гол човешки труп, който се люлееше на въже заедно с движенията на белуардата като някакво грамадно махало.
— Вярно — рече Заглоба.
Изведнъж Володийовски побледня като платно и викна с пронизителен глас:
— Боже всемогъщи!… Това е Подбипента!
По валовете зашумя, сякаш вятър заклати листата на дърветата. Заглоба наведе глава, закри очите си с ръце и посинелите му устни повтаряха със стон:
— Боже, Света Богородице! Боже, Света Богородице!…
Тогава шумът се превърна във врява от смесени гласове, а после в гръм като от разбесняла се вълна. Войската, която стоеше по валовете, позна, че на това позорно въже виси другарят им по съдба, безукорният рицар — всички познаха, че това е пан Лонгинус Подбипента, и страшен гняв започна да повдига косата по главите на войниците.