Най-сетне Заглоба махна ръцете си от клепачите; страшно беше да го погледне човек: на устата си имаше пяна, лицето му бе синьо, очите бяха изскочили навън.
— Кръв! Кръв! — ревна той с такъв страшен глас, та чак тръпки попъплиха по застаналите наблизо.
И скочи в рова. Подир него се втурна всичко живо от валовете. Никаква сила, дори заповедите на княза не биха могли да удържат тоя взрив на ярост. От рова излизаха, като се покачваха върху раменете си, хващаха се с ръце и зъби за брега на рова — а който изскочеше, тичаше слепешката, без да гледа дали други тичат след него. Белуардите задимяха като смоларници и се разтресоха от гърмежи, но това никак не помогна. Заглоба тичаше пръв със сабя над главата, страшен, разярен, заприличал на побеснял бик. Едва сега и казаците скочиха срещу нападателите с тояги, с коси и човек би казал, че две стени се удариха с гръм. Но ситите ловни кучета не могат да се защитават дълго срещу гладните и бесни вълци. Отблъснати веднага, сечени със саби, късани със зъби, бити и мачкани, казаците не издържаха на тая фурия и почнаха да се объркват, а после да бягат към пробива. Пан Заглоба беснееше; хвърляше се в най-голямата тълпа като лъвица, на която са задигнати лъвчетата; той хриптеше тежко, хъркаше, сечеше, убиваше, тъпчеше! Празно пространство се образуваше пред него, а до него като втори унищожителен огън вървеше Володийовски, подобен на ранен рис.
Скритите в белуардите стрелци бяха избити до крак, останалите гониха чак зад пробива във вала. После войниците се изкатериха на белуардата, откачиха пан Лонгинус и внимателно го спуснаха на земята.
Заглоба се строполи върху тялото…
Володийовски също беше с разкъсано сърце и се обливаше със сълзи при вида на мъртвия си приятел. Лесно можеше да се познае от каква смърт е загинал пан Лонгинус, защото цялото тяло беше покрито с белези от рани, нанесени със стрели. Само лицето му не беше загрозено от стрелите освен от една, която беше оставила дълъг белег върху слепоочието. Няколко капки кръв бяха засъхнали на бузата, очите му бяха затворени, а върху бледото лице бе застинала добродушна усмивка. И ако не беше синкавата бледност на лицето, ако не се чувстваше студът на смъртта в чертите, човек би могъл да помисли, че пан Лонгинус спи спокойно. Най-сетне другарите го взеха на плещите си и го понесоха към стана, а оттам към параклиса на замъка.
До вечерта сковаха ковчег и погребението се състоя през нощта на збаражкото гробище. Събра се цялото духовенство от Збараж с изключение на свещеник Жабковски, който при последната атака беше прострелян в кръста и бе близко до смъртта; яви се и князът, като предаде командването на красниставския староста, дойдоха и военачалниците, и коронният хоронжи, и новгородският хоронжи, и пан Пшемски, и Скшетуски, и Володийовски, и Заглоба, и офицерите от хоронгвата, в която бе служил покойният. Сложиха ковчега до прясно изкопания гроб — и церемонията започна.
Нощта беше тиха, звездна; факлите горяха с равен пламък и хвърляха светлина върху жълтите дъски на току-що скования ковчег, върху фигурата на княза и суровите лица на застаналите наоколо рицари.
Димът от кадилниците се издигаше спокойно нагоре и разнасяше миризма на тамян и хвойна; само сподавеният плач на пан Заглоба, дълбоките въздишки на мощните рицарски гърди и далечният грохот на гърмежите по валовете нарушаваха тишината.
Но свещеник Муховецки вдигна ръце в знак, че започва да говори, рицарите затаиха дъх, а той помълча още малко, после впи поглед в звездните висини и заговори така:
— Какво е това чукане, което чувам през нощта на небесните двери? — пита беловласият ключар на Христа, вдигнат от сладкия сън.
— Отвори, Свети Петре, отвори! Аз съм Подбипента.
— Но какви дела, какви достойнства, какви заслуги ти дават смелост, ваша милост Подбипента, да инкомодоваш374 такъв знаменит портиер? С какво право искаш да влезеш там, където нито произходът, па бил и такъв знаменит като твоя, нито сенаторското достойнство, нито кралската служба, нито величието дори на кралския пурпур сами по себе си не дават свободен достъп — където не се стига по широк друм, с позлатена карета, с охрана от стражи, а трябва да се катериш по стръмния и трънлив път на добродетелта?