— Ах, отвори, Свети Петре, отвори по-скоро, защото тъкмо по такава стръмна пътечка вървеше нашият комилитон375 и скъп приятел пан Подбипента — докато най-сетне стигна до тебе като изморен след дълъг полет гълъб, стигна гол като Лазар, стигна като Свети Себастиан, разкъсан от погански стрели, беден като Йов, чист като девица, която още не е познала мъж, кротък като агнец, търпелив и тих — без петно от грях, с кръвна жертва, проляна с радост за земното отечество. Пусни го, Свети Петре, защото, ако него не пуснеш, кого ще пуснеш в тия времена на развала и безбожие? Пусни го, свети ключарю, пусни тоя агнец, нека пасе на небесната ливада, нека си скубне тревица, защото гладен е дошъл от Збараж…
Ето така започна словото си свещеник Муховецки, а после така красноречиво обрисува целия живот на пан Лонгинус, че всеки се видя в себе си нищожен пред тоя тих ковчег на безукорния рицар, който надминаваше и най-малките със своята скромност, и най-големите със своите добродетели. И всички се биеха в гърдите, и все по-голяма жал ги обхващаше, и все по-ясно виждаха какво сътресение е разтърсило отечеството, каква непоправима загуба е сполетяла Збараж. А свещеникът се възпламени и когато най-сетне започна да разказва за излизането от стана и за мъченическата смърт на пан Лонгинус, тогава той съвсем забрави за реториката и цитатите, а когато почна да се сбогува с мъртвите останки от името на духовенството, вождовете и войската, сам се разплака и говореше разхлипан като Заглоба:
— Сбогом, брате, сбогом, другарю! Не при земния крал, а при небесния, пред по-сигурна инстанция ти отнесе нашите стонове, нашия глад, нашата беда и злочестина. Там ти още по-сигурно ще измолиш спасение за нас, но сам няма вече да се върнеш, затова плачем, затова обливаме ковчега ти със сълзи, защото те обичахме, най-мили брате!
Заедно с благородния свещеник плачеха всички: и князът, и военачалниците, и войската, а най-много приятелите на умрелия. Но когато свещеникът за пръв път запя: „Requiem aeternam dona ei Domine!“376 — ревнаха всички, при все че това бяха хора, калени за смъртта и свикнали с нея от всекидневната си дейност.
В момента, когато сложиха ковчега върху въжетата, с мъка трябваше да откъснат от него пан Заглоба, на когото сякаш бе умрял брат или баща. Но най-сетне Скшетуски и Володийовски го откъснаха. Князът се приближи и взе шепа пръст; свещеникът започна да чете: „Anima eius…“377 — въжетата застъргаха — пръстта започна да се сипе, сипеха я с ръце, с шлемове… и скоро върху останките на пан Лонгинус Подбипента израсна висока купчина, която месецът освети с бяла, тъжна светлина.
Тримата приятели се връщаха от града в стана, от който непрекъснато долиташе ехо от гърмежи. Вървяха мълчаливо, защото никой от тях не искаше да заговори пръв — но другите групички рицари приказваха помежду си за покойния и го славеха единодушно.
— Погребението му беше толкова тържествено — казваше някакъв офицер, когато минаваше покрай Скшетуски, — че и на пан писаря Шераковски не беше по-тържествено.
— Защото го е заслужил — отговори друг офицер. — Кой друг би се наел да се промъкне при краля?
— Аз чувах — добави трети, — че между офицерите на Вишньовецки имало няколко доброволци, но след тоя толкова страшен пример навярно всички вече са загубили желание.
— Защото е невъзможно. Змия няма да се промъкне.
— Съвсем вярно! Това би било чиста лудост!
Офицерите отминаха. Отново настана кратко мълчание. Внезапно Володийовски каза:
— Чу ли, Ян?
— Чух — отговори Скшетуски. — Днес е моят ред.
— Ян! — каза Володийовски сериозно. — Ти ме познаваш отдавна и знаеш, че аз не бягам от риск; но едно нещо е рискът, а друго — простото самоубийство.
— Ти ли казваш това, Михал?
— Аз, защото съм ти приятел.
— И аз съм ти приятел: дай ми честна дума, че ако загина, ти няма да отидеш трети.
— О, това не може да бъде! — възкликна Володийовски.
— А, виждаш ли, Михал! Как тогава можеше да искаш от мене това, което не би направил сам? Нека бъде волята Божия!
— Тогава съгласи се да тръгнем заедно.
— Князът забранява, не аз. А ти си войник и си длъжен да слушаш. Пан Михал млъкна, защото наистина той беше преди всичко войник, само започна да мърда живо с мустачки при лунната светлина, а накрая рече:
— Нощта е много светла — не тръгвай днес.
— Бих предпочел да е по-тъмно — отговори Скшетуски, — но повече не можем да се бавим. Както виждаш, времето се задържа хубаво, а тук храната свършва, барутът свършва. Войниците вече копаят по плаца да търсят корени — на други венците им са загнили от мръсотиите, които ядат. Ще тръгна днес, веднага. С княза вече се сбогувах.