— Не викай! Не викай! — повтаряше си той. — Това е гибел.
Но тая борба със самия себе си ставаше все по-трудна за него. Беше излязъл от Збараж измъчен от глада и страшното безсъние, от което войниците там бяха вече почнали да мрат. Това нощно пътуване, студената баня, трупният смрад на водата, блуждаенето из калта, блъскането между корените на растенията — всичко това го беше изнемощило докрай. Прибави се и раздразнението от страха, и болката от хапането на комарите, които така му бяха нашарили лицето, че то цялото беше в кръв — и той чувстваше, че ако не стигне скоро до мочурището, или ще излезе на брега, за да го сполети по-скоро това, което и без това ще го сполети, или ще падне сред тия тръстики и ще се удави.
Мочурището и устието на реката му се струваха като спасително пристанище, макар че там всъщност започваха нови мъчнотии и опасности.
Той още се бореше с треската и вървеше, като все по-малко се пазеше. Добре, че тръстиката непрекъснато шумеше. В тоя й шум Скшетуски чуваше човешки гласове, разговори; струваше му се, че за него говори езерото. Дали ще стигне до мочурището или не? Дали ще се измъкне или не? Комарите пееха над него все по-жално с тънките си гласове. Водата ставаше по-дълбока — скоро му стигна до пояс, а после до гърдите. И той помисли, че ако се наложи да плува, ще се оплете в тая сбита тъкан и ще се удави.
И отново го овладя неудържимо, непреодолимо желание да повика Володийовски и вече свиваше ръце пред устата да викне: „Михал! Михал!“
За добра чест една милостива тръстика го удари с росната си мокра китка по лицето. Той се сепна — и видя пред себе си, но малко надясно, слаба светлинка.
Сега вече непрекъснато гледаше в тая светлинка и известно време упорито вървя към нея.
Изведнъж се спря, понеже забеляза напреки пред себе си ивица чиста вода. Той си отдъхна. Това беше рекичката, а от двете й страни малкото мочурище.
„Сега вече ще престана да се въртя покрай брега и ще се впусна в тоя клин“ — помисли той.
От двете страни на клина се простираха две ивици тръстика — рицарят тръгна през тая, до която беше стигнал. След малко разбра, че е на прав път. Огледа се: езерото беше вече зад него, а той се движеше сега покрай тясна ивица, която не можеше да бъде нищо друго освен реката.
Тук и водата беше по-студена.
Но след някое време го налегна страшна умора. Краката му трепереха, а пред очите му като че ли се спусна черен облак. „Не може другояче, ще отида до брега и ще си легна — мислеше той, — няма да вървя по-нататък, ще почина.“
Тутакси падна на колене и напипа суха купчина, обрасла с мъх. Това беше нещо като островче сред дзуката.
Скшетуски седна върху него, започна да трие с ръце разкървавеното си лице, дишаше силно.
След малко до ноздрите му стигна миризма от дим. Той се обърна към брега и на стотина крачки по-навътре видя огън, а около него купчина хора.
Намираше се точно срещу тоя огън и когато вятърът разгръщаше тръстиката, можеше добре да види всичко. Още от пръв поглед позна, че това са татарски коняри, които седяха около огнището и се хранеха.
Тогава у него се обади страхотен глад. Последната сутрин беше изял парче конско месо, с което не би се нахранило дори двумесечно вълче; оттогава не беше слагал нищо в уста.
Затова той започна да къса израсналите наблизо тлъсти стъбла на водните лилии и ги засмука лакомо. С това гасеше както глада, така и жаждата, защото го измъчваше и жажда.
При това постоянно се взираше в огнището, което потъмняваше все повече и гаснеше. Някаква мъгла сякаш почна да засланя хората около него и те като че ли се отдалечаваха.
„Аха, сън ме мори! Ще заспя тук, на тая купчинка“ — помисли рицарят.
Но около огнището настъпи раздвижване. Конярите станаха. Скоро до ушите на Скшетуски долетяха викове: „Лош! Лош!“378. Отговори им кратко цвилене. Огнището опустя и загасна. След малко рицарят чу изсвирване и глух тропот на копита по влажната ливада.
Скшетуски не можеше да разбере защо конярите си заминават. Изведнъж забеляза, че китките по върховете на тръстиките и листата на водните лилии са някак си бледички — водата свети по-другояче, не като осветявана от луната, и лека мъгла засланя въздуха.
Той се огледа — зазоряваше се.
Цялата нощ бе обикалял езерото, за да стигне до реката и мочурището.
Беше едва в началото на пътя. Сега трябваше денем да върви по реката и да се промъкне през неприятелския лагер.