— Скшетуски.
— Не е ли Ян?
— Тъй вярно.
— Поручик на княза руски воевода?
— Тъй вярно.
Свещеникът вдигна нагоре набръчканото си лице и отново започна да се моли, а после рече:
— Да възхвалим името Божие, защото неведоми са пътищата, по които води човека към щастие и спокойствие. Амин. Аз познавам тоя рицар.
Скшетуски дочу и неволно обърна очи към свещеника, но лицето, фигурата и гласът му бяха съвсем непознати.
— Значи ти, ваша милост, единствен от цялата войска, се нае да минеш през неприятелските станове? — попита го свещеникът.
— Преди мене тръгна един много благороден и почтен офицер, но загина — отговори Скшетуски.
— Тогава твоята заслуга е още по-голяма, защото след това си посмял да тръгнеш. От твоя окаян вид заключавам, че пътят трябва да е бил страшен. Бог се е взрял в твоята жертва, в твоята добродетел, твоята младост и те е превел.
Изведнъж свещеникът се обърна към Ян Кажимеж.
— Милостиви кралю — каза той, — значи решението на ваше кралско величество да се притечеш на помощ на княза руски воевода е неотменимо?
— На вашите молитви, отче, предоставям отечеството, войската и себе си — отговори кралят, — защото зная, че това е страшна акция, но не мога повече да оставям княза воевода да изгори в тоя нещастен окоп с такива рицари като тоя офицер, който е тук пред нас.
— Бог ще даде победа! — извикаха петнайсетина гласа. Свещеникът вдигна ръце нагоре и в залата настана тишина.
— Benedico vos, in nomine Patris et Filii et Spiritus sancti379.
— Амин! — рече кралят.
— Амин! — повториха всички.
Спокойствие се разля по загриженото досега лице на Ян Кажимеж и само очите му хвърляха необикновен блясък. Между събраните се зашушука за близкия поход, защото мнозина още се съмняваха, че кралят би могъл да тръгне веднага, но той взе шпагата си от масата и кимна на Тизенхауз да му я препаше.
— Кога искаш да тръгнеш, ваше кралско величество? — попита канцлерът.
— Бог е дал хубава нощ — отвърна кралят, — конете няма да се изпотят. Ваша милост стражнико — обърна се той към един от сановниците, — заповядай да тръбят за поход.
Стражникът веднага излезе от стаята. Канцлерът Осолински забеляза тихо, че не всички са готови и че колите не ще могат да тръпнат, преди да е съмнало, но кралят отвърна веднага:
— На когото колите са по-мили от отечеството и короната, да остане. Залата почна да се изпразва. Всеки бързаше към своята хоронгва, за да може да я „сложи на крака“ и я приготви за похода. В стаята останаха само кралят, канцлерът, свещеникът и пан Скшетуски с Тизенхауз.
— Милостиви пане — каза свещеникът, — узнахте, каквото имаше да узнаете, от тоя рицар. Сега трябва да му се даде почивка, защото едва се държи на крака. Разреши ми, ваше кралско величество, да го взема да пренощува в моята квартира.
— Добре, отче — отговори кралят. — Имаш право. Нека Тизенхауз и някой друг да го съпроводят, че сам надали ще стигне. Върви, върви, рицарю драги, тук никой повече от тебе не е заслужил почивка. И помни, че съм ти длъжник. По-скоро себе си ще забравя, но не и тебе!
Тизенхауз хвана Скшетуски под ръка и излязоха. В трема срещнаха жечицкия староста, който хвана от другата страна олюляващия се рицар; напред вървеше свещеникът, а пред него слуга с фенер. Но слугата светеше излишно, понеже нощта беше светла, тиха, топла. Големият златен месец плуваше като кораб над Топоров. От плаца пред стана долиташе човешка глъч, скърцане на коли и отгласи от тръби, които свиреха за поход. Отдалече пред черквата, осветена от блясъка на луната, вече се виждаха групи пеши и конни войници. Конете в селото цвилеха. Със скърцането на колите се сливаше дрънкането на вериги и глухият бумтеж на оръдията — глъчката се засилваше все повече и повече.
— Тръгват вече! — рече свещеникът.
— Към Збараж… на помощ… — прошепна Скшетуски.
И не се знаеше дали от радост или поради преживените мъки, или поради двете едновременно, но той така отмаля, че Тизенхауз и старостата трябваше почти да го влачат.
В това време на път към енорийския дом те влязоха между войниците, които стояха пред черквата. Това бяха хоронгвите на Сапеха и пехотата на Арцишевски. Нестроени още за поход, войниците стояха безредно, а на места се бяха събрали гъсто и преграждаха пътя.
— Път! Път! — викаше свещеникът.
— А кой там иска път?
— Рицар от Збараж.
— Да живее! Да живее! — викаха много гласове.
И веднага се отдръпваха, за да дадат път, но други се притискаха още повече в желанието си да видят героя. И гледаха изумени тоя окаяник, това страшно лице, осветено от блясъка на луната — и си шепнеха смаяни:
— От Збараж, от Збараж…
Свещеникът заведе с най-големи усилия Скшетуски до енорийския дом. Там нареди да го изкъпят, измият от калта и кръвта и да го сложат в леглото на местния свещеник, а сам веднага излезе при войската, която тръгваше в поход.
Скшетуски беше в полусъзнание, ала силният огън не му позволи да заспи веднага. Но вече не знаеше къде е и какво се е случило. Чуваше само глъчка, тропот, скърцане на коли, шумен поход на пехота, викове на войници, свирене на тръби — и всичко това в ушите му се сля в един огромен шум… „Войска върви“ — измърмори той на себе си… В това време шумът почна да се отдалечава, да отслабва, да се губи и стопява… докато най-после тишина се спусна над Топоров.
Тогава на Скшетуски се стори, че заедно с леглото лети надолу в някаква бездънна пропаст…