— Хитрец си ти — каза поручикът, — но щом така си гарантирал за мене, задръж си го. Тогава нищо ли не укри? Каза ли, че аз съм те пратил?
— Казах, защото видях, че може, и веднага ме приеха още по-добре, особено девойката, която е толкова хубава, та втора като нея не може да се намери на света. И когато узна, че идвам от ваша милост, вече не знаеше къде да ме сложи. Ако не бяха пости, щях да плувам в изобилие като в рая. Като четеше писмото от ваша милост, обливаше го със сълзи от радост.
Поручикът замлъкна също от радост и едва след малко попита отново:
— А за оня Богун нищо ли не узна?
— Не идеше да питам за това княгинята или девойката, но узнах поверително от стария татарин Чехли, който, макар и поганец, е верен слуга на момичето. Той ми каза, че всички те много ръмжели против ваша милост, но после се умирили, когато разбрали, че това, дето го разправят за съкровищата на Богун, са празни приказки.
— А как са се убедили в това?
— То, знаеш, ваша милост, станало така: те имали спор със семейство Шивински, по който по-късно се задължили да платят. Като дошъл срокът, обърнали се към Богун: „Дай ни на заем!“ А той: „Аз имам малко турско богатство, но пари никакви, защото — казал — каквото имах, го пръснах.“ Като чули това, веднага охладнели към него и обърнали чувствата си към ваша милост.
— Няма що, добре си разузнал всичко.
— Ваша милост, ако аз бях узнал едно, а друго — не, тогава ваша милост можеше да ми кажеш: „Кон ми подари, а седло не ми даде.“ Какво би правил, ваша милост, с кон без седло?
— Добре, добре, вземи и седлото.
— Благодаря покорно, ваша милост. И те веднага отпратили Богун в Переяслав, а аз, като научих това, помислих си: защо да не отида и аз в Переяслав? Ваша милост ще бъде доволен от мене и тогава по-скоро ще вляза във войската…
— Ще влезеш през новото тримесечие. Значи беше и в Переяслав?
— Бях. Но не намерих там Богун. Старият полковник Лобода е болен. Казват, че скоро Богун ще стане на негово място полковник… Но там стават странни работи. В хоронгвата са останали само шепа войници. Другите, казват, тръгнали подир Богун или пък избягали в Сечта и това е, ваша милост, важно нещо, защото там като че ли се крои някакъв бунт. Исках непременно да узная нещо за Богун, но само това ми се каза, че се е прехвърлил на руския бряг100. Е, мисля си, щом е така, нашето момиче не е застрашено от него — и се върнах.
— Добре си се справил. А по пътя не ти ли се случи нещо?
— Не, ваша милост. Само че съм страшно гладен.
Женджан излезе, а поручикът остана сам и започна отново да чете писмото от Елена и да притиска устни до тия буквички, не толкова хубави, колкото ръката, която ги бе писала. Вяра изпълни сърцето му и той си мислеше: „Скоро пътищата ще просъхнат, стига Бог да даде хубаво време. И Курцевичи, като са разбрали, че Богун е голтак, сигурно няма да ме подведат. Ще им дам Розлоги и нещо от себе си ще добавя, стига да получа тая мила звездица…“
И като се облече с хубави дрехи, тръгна към черквата с прояснено лице и пълни с щастие гърди, за да поблагодари покорно на Бога за добрата новина.
Шеста глава
По цяла Украйна и в Задднеприето започнаха да се надигат брожения, сякаш предвестници на близка буря; някакви странни вести прелитаха от село в село, от хутор в хутор като онова растение, което вятърът носи есен по степите и което народът нарича ветрогон. По градовете се шепнеше за голяма война, при все че никой не знаеше кой и срещу кого ще воюва. Така или иначе, миришеше на нещо. Човешките лица станаха неспокойни. Земеделецът без желание излизаше с плуг на полето, макар че дойде преждевременна, тиха, топла пролет, а над степта отдавна пееха чучулиги. Вечер хората по селата се събираха на групи и застанали на пътя, бъбреха полугласно за страшни неща. Разпитваха за новини слепците, които обикаляха по света с гусли и песни. На някои се струваше, че нощем виждат по небето сияние и че луната изгрява иззад горите по-червена от обикновено. Вещаеха нещастие или кралска смърт — и всичко това беше още по-странно, защото страхът не можеше да намери лесен достъп по тия места, отдавна привикнали към тревоги, борби и нашествия; следователно някакви изключително зловещи вихри трябва да свиреха във въздуха, щом тревогата бе станала всеобща.
А още по-тежко, още по-непоносимо беше това, че никой не можеше да посочи опасността. Все пак между белезите за зла прокоба два изглеждаха особено показателни, че наистина има някаква заплаха. Първо — по всички села и градове се появиха безброй старци гуслари, а между тях имаше и някакви чужди, никому непознати лица, за които се шепнеше, че са фалшиви просяци. Те се влачеха всякъде и скрито вестяха, че наближава денят на Страшния съд и на гнева Божи. Второ, низовци започнаха да пият на провала.