Вторият белег беше още по-опасен. Землището на Сеч беше твърде малко и не можеше да изхрани всички свои хора, а походи невинаги имаше, поради което степта не даваше хляб на казаците и множество низовци всяка година в спокойно време се пръскаха из заселените области. Цяла Украйна, дори цялата Рус беше пълна с тях. Едни постъпваха в стражите на старостите, други държаха кръчми по пътищата, трети се занимаваха с търговия или занаятчийство по селата и градовете. Почти във всяко село по-настрани от другите къщи живееше запорожец. Някои живееха тук с жените си и имаха стопанства. А такъв запорожец, като човек много видял и патил, беше донякъде благодат за селото, в което живееше. Нямаше по-добри ковачи от запорожците, по-добри колари, кожари, восъкчии, риболовци и ловци. Казакът всичко умееше, всичко можеше да направи: къщи строеше и седла шиеше. Въпреки това казаците никъде не бяха спокойни заселници, защото смятаха тоя си начин на живот за нещо временно. Който искаше с оръжие в ръка да осъществи някаква присъда, да нападне съседа си или да се защити от очаквано нападение, трябваше само да викне и веднага молойците долитаха като гарвани на мърша. Използваше ги шляхтата, използваха ги земевладелците, които водеха вечни тъжби помежду си, но когато и това липсваше, молойците си седяха тихо по селата, работеха до припадък и с пот на чело си изкарваха насъщния.
И това понякога продължаваше година, две, докато внезапно долиташе вест за някакъв голям поход било на някой атаман срещу татарите или ляхите, било на полските панове към Влашко. Тогава тия колари, ковачи, кожари, восъкчии веднага зарязваха спокойната си работа и най-напред се запиваха до смърт във всички украински кръчми.
Като пропиеха всичко, продължаваха да пият на вересия — не срещу това, което имат, а срещу онова, което ще имат. Бъдещите плячки щели да платят гуляите.
Това явление се повтаряше толкова често, та по-късно украинците, преживели много неща, свикнаха да казват: „Охо! Тресат се кръчмите от низовци, значи нещо се готви в Украйна.“
И старостите веднага засилваха гарнизоните в замъците и зорко следяха какво става, пановете събираха войниците си, шляхтата изпращаше жените и децата си в градовете.
И ето че през пролетта, за която става дума, казаците започнаха да пият, както никога досега, и то не в една околия, не в едно воеводство, а надлъж и нашир по цялата Рус.
Значи нещо наистина се готвеше, при все че самите низовци не знаеха точно какво. Заговори се за Хмелницки, за бягството му в Сечта и за казаците от охраната на Черкаси, Богослов, Корсун и други градове, избягали подире му — но се говореше и нещо друго. От много години вече се носеха вести за голяма война срещу поганците, която кралят искал, за да увеличи плячката на добрите молойци, но ляхите не я искали — а сега всички тия вести се бяха смесили и родиха безпокойство в човешките глави и очакване на нещо необикновено.
Това безпокойство проникна и между стените на Лубни. Защото беше невъзможно да си затворят очите пред такива белези, особено княз Йереми нямаше такъв обичай. Наистина, в неговото княжество безпокойството не бе преминало в кипеж — страхът държеше всички в ризница, — но след някое време от Украйна започнаха да долитат слухове, че тук-таме селяните започват да се съпротивляват на шляхтата, че избиват евреите, че искат насила да се записват в редовната войска за война срещу неверниците и че броят на бегълците в Сечта расте непрекъснато.
Затова князът проводи пратеници до краковския кастелан, до пан Калиновски, до Лобода в Переяслав, а сам започна да прибира стадата от степта и войската от паланките. Но ето че дойдоха успокоителни вести. Великият хетман съобщаваше всичко, което знаеше за Хмелницки, не смяташе обаче, че от тая работа може да възникне някаква буря: полевият хетман пишеше, че „през пролетта разбойниците обикновено се вълнуват като роевете“. Само старият Зачвилиховски изпрати писмо, с което заклинаше княза да не подценява нищо, защото голяма буря иде откъм Дивите поля. За Хмелницки съобщаваше, че заминал от Сечта за Крим, за да моли хана за помощ. „А приятели от Сечта ми донасят — пишеше той, — че там кошевоят събирал пехотата и конницата от всички лъки и рекички, без да казва на никого защо прави това, поради което мисля, че тая буря ще се стовари върху нас. Ако това стане с татарска помощ, дано Бог ни помогне да не загубим всички руски земи.“