— Прощавай, ваша милост, че първо не ти благодарих за auxilium9 и благополучното ми спасение, с което ме избави от толкова внезапна смърт. Храбростта на ваша милост застана зад моята непредпазливост — бях се отделил от хората си, и благодарността ми е равна на готовността на ваша милост да ми помогне.
След тия думи непознатият протегна ръка на поручика.
Но гордият момък не мръдна от мястото си и не бързаше да подаде ръка; вместо това рече:
— Най-напред бих искал да зная дали с шляхтич имам работа, защото, макар да не се съмнявам в това, все пак не подобава да приемам безименни благодарности.
— Виждам у ваша милост истинска кавалерска фантазия — и право казваш. Моя дискурс10 и моята благодарност трябваше да започна с името си. Аз съм Зинови Абданк, герб Абданк с кръстче, шляхтич от Киевското воеводство и полковник на казашката хоронгва на княз Доминик Заславски.
— А аз съм Ян Скшетуски, поручик в бронираната хоронгва на негово височество княз Йереми Вишньовецки.
— При славен военачалник служиш, ваша милост. Приеми сега моята благодарност и ръка.
Поручикът не се колеба повече. Наистина той и другарите му от бронираните части гледаха отвисоко на бойците от другите родове оръжие, но сега пан Ян Скшетуски се намираше в степта, в Дивите поля, където не се обръщаше особено внимание на такива неща. А и имаше работа с полковник, в което веднага се убеди със собствените си очи, защото, когато неговите войници донесоха на пан Абданк колана и сабята, които му бяха свалили при свестяването, подадоха му същевременно и къс жезъл с костена дръжка, с глава от пъстър рог, каквито обикновено носеха казашките полковници. При това облеклото на Зинови Абданк беше богато, а красноречието му говореше за остър ум и светски маниери.
Затова пан Скшетуски го покани в компанията си. Миризмата на печеното месо тъкмо беше почнала да се носи откъм огъня и да дразни приятно ноздрите и небцето. Слугата извади месото от жарта и го поднесе на калайдисан поднос. Почнаха да се хранят, а когато донесоха и доста голям мех от козя кожа с молдовско вино, езиците веднага се развързаха.
— Дано се върнем благополучно вкъщи! — каза пан Скшетуски.
— Ти връщаш ли се, ваша милост? А откъде, ако мога да попитам? — попита Абданк.
— Отдалеко, от Крим.
— А какво си правил там, ваша милост? С пари за откуп ли си ходил?
— Не, ваша милост полковник. Ходих при самия хан. Абданк любопитно наостри ухо.
— Охо, хубави връзки си си създал, ваша милост! А защо ходи при хана?
— С писмо от негово височество княз Йереми.
— Значи като пратеник, ваша милост! И какво пише негово височество князът на хана?
Поручикът изгледа изпитателно събеседника си.
— Ваша милост полковник — каза той, — ти се взира в очите на негодниците, които ти бяха сложили примка на шията — това си е твоя работа. Но какво князът е писал на хана не е нито твоя, нито моя работа, а само на тях двамата.
— Чудех се преди малко — отвърна хитро Абданк, — че негово височество князът е изпратил толкова млад пратеник при хана, но след отговора на ваша милост вече не се удивлявам, защото виждам, че си млад на години, но стар по експериенция11 и разум.
Поручикът прие с удоволствие ласкателните думи, само засука мустак и попита:
— Но я ми кажи, ваша милост, какво правиш край Омелник и как си попаднал тук сам?
— Не съм сам, но оставих хората си по пътя, а отивам в Кудак при пан Гроджицки, който там е началник на гарнизона и при когото великият хетман ме изпраща с писма.
— Но защо не с ладия, по вода?
— Така ми се заповяда и аз не мога да не изпълня заповедта.
— Странно, че хетманът е издал такъв ординанс12, защото ето че тъкмо в степта ваша милост попадна в такива тежки перипетии, които сигурно щеше да избегнеш, ако беше пътувал по вода.
— Сега в степите е спокойно, ваша милост, не от днес ги познавам, а това, което ме сполетя, е човешка злоба и invidia13.
— Та кой се е заял така с ваша милост?
— То е дълга история, ваша милост. Това е лош съсед, който съсипа имота ми, от земята ми ме гони, сина ми преби и ето, ти видя, ваша милост, и тук дебнеше за главата ми.
— Но ти, ваша милост, не носиш ли сабя на кръста?
По юнашкото лице на Абданк блесна омраза, очите му заискриха мрачно и той отговори бавно, натъртено:
— Нося и дано ми помогне Бог, защото вече няма да търся другаде помощ против враговете си.