— Щом е така, ще питам още! — рече разпаленият поручик. И попита:
— Кукувичке мила, а много ли момчета ще имаме? Кукувицата сякаш по поръчка започна да отговаря и изкука ни повече, ни по-малко, а дванайсет пъти.
Пан Скшетуски не можеше да си намери място от радост.
— Ето, ще стана староста, кълна се в Бога! Чу ли, ваша милост? А?
— Нищо не чух — отговори Елена, червена като вишна, — дори не зная какво попита.
— Тогава да повторя ли?
— И това не трябва.
В такива разговори и забави денят им мина като сън. С вечерта дойде моментът за нежно и дълго сбогуване — и поручикът тръгна за Чигирин.
Осма глава
В Чигирин пан Скшетуски намери стария Зачвилиховски силно развълнуван и тревожен. Той чакаше нетърпеливо пратеника на княза, защото от Сечта пристигаха все по-заплашителни вести. Вече нямаше никакво съмнение, че Хмелницки се готви с оръжие в ръка да иска възмездие за своето онеправдаване и да се бори за някогашните казашки привилегии. Зачвилиховски имаше сведения, че Хмелницки се намирал в Крим, където молел хана за татарска помощ, и вече всеки ден го очаквали в Сечта. Оттук се готвел всеобщ поход от Низ срещу Жечпосполита, който при татарска помощ би могъл да бъде пагубен. Бурята се очертаваше все по-близка, по-ясна, по-страшна. Вече не глуха и неопределена тревога прелиташе над Украйна, а просто увереност, че иде сеч и война. Великият хетман, който отначало не обръщаше особено внимание на цялата работа, сега се премести с войската си в Черкаси; предните части на коронните войски достигаха чак до Чигирин, и то главно, за да спрат бягствата. Защото казаците, които служеха във войската на крепостите, и простолюдието започнаха масово да бягат в Сечта. Шляхтата се прибираше в градовете. Говореше се, че в южните воеводства ще бъде свикано народно опълчение. А някои, без да чакат това, изпращаха жените и децата си в замъците и сами тръгваха за Черкаси. Нещастната Украйна се раздели на две половини: едната бързаше към Сечта, другата към лагера на кралските войски; едната се обявяваше в полза на съществуващия ред, другата желаеше да й отнеме това благо. Скоро предстоеше двете половини да окървавят братски ръце в собствените си вътрешности. Страхотният конфликт, преди да си намери религиозни лозунги, които за Низ бяха съвсем чужди, се надигаше като социална война.
Но при все че черни облаци се бяха струпали на украинския кръгозор, при все че от тях се спускаше зловеща нощ, при все че вътре в тях бучеше и фучеше, а мълниите ги пресичаха от единия край до другия, хората още не си даваха сметка каква буря се развихря. Може би не си даваше сметка и сам Хмелницки, който през това време изпращаше писма до краковския кастелан, до казашкия комисар и до коронния хоронжи, пълни с оплаквания и вайкания, а заедно с това с клетви за вярност към Владислав IV и Жечпосполита. Дали искаше да печели време, или предполагаше, че някакво споразумение все още може да сложи край на конфликта? Различно съдеха хората, само двама души не се лъжеха нито за миг.
Тия хора бяха Зачвилиховски и старият Барабаш.
Старият полковник също така получи писмо от Хмелницки. Писмото беше подигравателно, заплашително и пълно с обиди. „Ще започнем с цялата запорожка войска — пишеше Хмелницки — горещо да молим и апелираме да бъдат осъществени ония привилегии, които ваша милост криеше у себе си. А понеже ти ги криеше за собствена полза, цялата запорожка войска те обявява достоен да бъдеш полковник на овце или свине, не на хора. А аз моля ваша милост да ми простиш, ако с нещо не съм ти угодил в моя беден дом в Чигирин на Никулден и че заминах за Запорожието, без да те уведомя и да поискам позволение.“
— Гледайте, ваша милост панове — казваше Барабаш на Зачвилиховски и Скшетуски, — как се подиграва с мене, а пък аз съм го учил да воюва и съм му бил като баща.
— Значи той обявява, че с цялата запорожка войска ще претендира за привилегии — каза Зачвилиховски. — Това е просто вътрешна война, най-страшна от всички войни.
На това Скшетуски отвърна:
— Виждам, че трябва да бързам. Дайте ми, ваша милост панове, писмата до ония, с които ще трябва да вляза във връзка.
— До атамана кошевой имаш ли писмо, ваша милост?
— Имам от самия княз.
— Тогава ще ти дам до един куренни105, а негова милост Барабаш има там роднина, също Барабаш. От тях ще узнаеш всичко. Но кой знае дали не е вече късно за такава експедиция. Князът иска да знае как е там наистина, нали? Отговорът е къс: зле! Или иска да знае какво да прави. Къс съвет: да събере колкото може повече войска и да се съедини с хетманите.