В това време Скшетуски се върна.
— Хората вече тръгват — каза той. Зачвилиховски напълни чашата:
— За щастливо пътуване!
— И благополучно връщане! — добави пан Заглоба.
— Ще пътувате добре, защото водата е голяма.
— Седнете, ваша милост панове, да изпием останалото. Буренцето не е голямо.
Седнаха да пият.
— Интересен край ще видиш, ваша милост — каза Зачвилиховски. — И поздрави пан Гроджицки в Кудак! Ей, войник е той, войник! Накрай света седи, далече от хетманските очи, а такъв ред цари при него, че дай Боже в цялата Жечпосполита да е така. Познавам добре Кудак и праговете. В миналото по-честичко се ходеше там и на човек му става тъжно на душата, когато си помисли, че това е вече минало, а сега…
Тук хоронжият подпря с ръка млечнобялата си глава и се замисли дълбоко. Настана миг тишина, чуваше се само конски тропот при портата, защото последните хора на пан Скшетуски заминаваха към байдаците на брега.
— Боже мой! — каза Зачвилиховски, като се сепна от замислеността си. — Все пак едно време беше по-добре, макар и сред крамоли. Ето, помня като днес битката при Хотим преди двайсет и седем години! Когато хусарите отиваха под командата на Любомирски в атака срещу еничарите, тогава молойците в окопите си хвърляха шапки нагоре и така викаха към Сагайдачний, та чак земята трепереше: „Пусни ни, батюшка, да мрем заедно с ляхите!“ А днес какво? Днес Низ, който трябва да бъде предна крепост на християнството, пуска татарите в територията на Жечпосполита, за да се хвърли върху тях едва когато се връщат с плячка. Днес е по-лошо, защото Хмелницки се съюзява направо с татарите и заедно с тях ще избива християните…
— Да пием поради тия тъжни неща! — прекъсна го Заглоба. — Каква великолепна медовина!
— Прибери ме, Боже, час по-скоро, за да не гледам вътрешната война — продължи старият хоронжи. — Общите грехове ще трябва да се измиват с кръв, но това няма да бъде кръвта на изкуплението, защото тук и брат брата си ще убива. Кои са в Низ? Русини. А кои са във войската на княз Йереми? Кои са в отрядите на пановете? Русини. А малко ли са те и в лагера на кралските войски? Ами аз самият какъв съм? Хей, нещастна Украйно! Кримските неверници ще ти сложат верига на шията и ще те заковат в турските галери!
— Не се вайкай така, ваша милост хоронжи — каза пан Скшетуски, — че току-виж сълзи ни потекли от очите. Може пък и за нас да изгрее ясно слънце!
Но тъкмо в тоя момент слънцето залязваше и последните му лъчи хвърляха червен блясък върху бялата коса на хоронжия. В града камбаните биеха за вечерня.
Излязоха. Пан Скшетуски отиде в католическата черква, пан Зачвилиховски в православната, а пан Заглоба в „Дзвонецки кът“ на Допуло.
Беше вече тъмно, когато се срещнаха отново на брега на Тасмина при пристанището. Хората на пан Скшетуски вече седяха в байдаците. Лодкарите още товареха багажи. Студен вятър духаше от близкото устие към Днепър и нощта не обещаваше да бъде хубава. При светлината на запаления огън край брега водата в реката проблясваше кърваво и сякаш със страхотна бързина бягаше някъде в незнайна тъмнина.
— Е, на добър път! — каза хоронжият и стисна сърдечно ръката на младежа. — И се пази, ваша милост!
— Всичко ще имам предвид. Да даде Бог скоро да се видим.
— Навярно в Лубни или в лагера на княза.
— Значи, ваша милост, непременно ще отидеш при княза?
Зачвилиховски повдигна рамене:
— Та какво ми остава? Щом е война, нека бъде война!
— Остани със здраве, ваша милост хоронжи.
— Да те пази Бог!
— Vive valeque!113 — извика пан Заглоба. — А ако водата те отнесе чак в Стамбул, поздрави, ваша милост, султана. Или: майната му… Чудна медовина беше тая!… Бррр! Колко е студено тук.
— Довиждане!
— Довиждане!
— Бог да бъде с тебе!
Заскърцаха весла, плеснаха във водата и лодките тръгнаха. Огънят, който гореше на брега, бързо започна да се отдалечава. Дълго време Скшетуски още виждаше фигурата на почтения хоронжи, осветена от пламъците на огнището, и някаква тъга изневиделица го стисна за сърцето. Носи го тая вода, носи го, но го отдалечава от близките сърца и от любимата, от познатите краища; носи го неумолимо като предопределение, но към диви страни, към мрака…
Излязоха от устието на Тасмина и заплаваха по Днепър. Вятърът фучеше, веслата издаваха монотонен и тъжен плясък. Гребците запяха: