Плаването стана неприятно, защото поради топлия ден се появиха рояци хапливи комари и разни други непознати в сухата степ насекоми, някои от които бяха дебели колкото човешки пръст и когато ухапеха, потичаше струйка кръв.
Вечерта стигнаха до остров Романовка, чиито огньове се виждаха още отдалече, и спряха там да нощуват. Рибарите, които дотърчаха да видят свитата на поручика, бяха намазали целите си ризи, лица и ръце с катран, за да се пазят от ухапвания. Това бяха хора диви, с груби обичаи; пролетно време се стичаха масово тук на риболов, уловената риба пушеха, а после я разнасяха в Чигирин, Черкаси, Переяслав и Киев.
Професията им беше трудна, но доходна поради изобилието на риба, която лете ставаше дори бедствие за тия места, понеже поради липсата на вода измираше по ръкавите и в така наречените „тихи кътища“ и разваляше въздуха.
От рибарите поручикът узна, че всички низовци, които също се занимавали тук с риболов, от няколко дни напуснали острова и потеглили за Низ, повикани от атамана кошевой. Също така всяка нощ от острова се виждали в степта огньовете на бегълци, тръгнали за Сечта. Рибарите знаеха, че се готви поход срещу „ляхите“, и съвсем не криеха това от поручика. И пан Скшетуски видя, че неговото пътуване може би наистина е закъсняло; може би, докато стигне до Сечта, полковете на молойците ще тръгнат вече на север, но му бе заповядано да върви и той като истински войник не разсъждаваше и реши да стигне чак до самия център на запорожкия стан.
Рано на другия ден продължиха пътуването си. Минаха чудния Таренски рог, Сухата могила и Конски острог, прочут със своите блата и множество влечуги, които го правеха невъзможен за живеене. Всичко тук — и дивата местност, и ускореното течение на водата, вече показваше, че праговете са наблизо. Докато най-сетне кулата на Кудак се очерта на хоризонта и първата част от пътуването свърши.
Но поручикът не можа да влезе още същата вечер в замъка, защото пан Гроджицки беше въвел такъв ред, че след като се дадеше сигнал преди залез-слънце, не пущаха вече никого нито да влезе, нито да излезе от замъка. Дори сам кралят да пристигнеше, и той щеше да бъде принуден да спи в Слободка, която се простираше под насипите на крепостта.
Така направи и поручикът. Това нощуване не беше много удобно, защото къщите в Слободка, около шейсет на брой, направени от глина, бяха толкова малки, че в някои трябваше да се влиза пълзешком. Но пък други не си струваше да се строят, защото при всяко татарско нападение крепостта ги обръщаше на пух и прах, за да не служат като прикритие за нападателите и да им дават безопасен достъп до насипите. В Слободка живееха пришълци от Полша, Рус, Крим и Влашко. Почти всеки от тях беше от друга вяра, но там никой не питаше за това. Поради опасността от ордите не обработваха земя. Хранеха се с риба и със зърнени храни, доставяни от Украйна, пиеха водка от просо. И упражняваха разни занаяти, заради които бяха ценени в замъка.
Поручикът почти не можа да мигне поради непоносимата миризма на конски кожи, от които в Слободка правеха ремъци. На разсъмване, щом забиха камбаните и засвириха с тръби „за ставане“, той съобщи в замъка, че е пристигнал посланик на княза и моли да бъде приет. Гроджицки, у когото беше пресен споменът за посещението на княза, лично излезе да го посрещне. Той беше човек на около петдесет години, едноок като циклоп и мрачен, защото беше подивял от седенето в пустинята на края на света, без да вижда хора. А понеже имаше неограничена власт, беше станал сериозен и суров. При това лицето му беше обезобразено от сипаница и нашарено от саблени удари и татарски куршуми, белезите от които приличаха на бели петна по тъмната кожа. Но иначе беше истински войник, бдителен като жерав, с очи, втренчени в татарите и казаците. Той пиеше само вода, не спеше повече от седем часа на денонощие, често пъти ставаше нощем, за да провери дали стражите пазят добре насипите, и за най-малката небрежност наказваше войниците със смърт. Снизходителен, макар и страшен за казаците, той бе спечелил уважението им. Когато зиме в Сечта зацареше глад, ги подпомагаше със зърно. Той беше русин от типа на ония, които навремето ходеха в степта заедно с Пшецлав Ланцкоронски114 и Самуел Зборовски.