— Значи, ваша милост, отиваш в Сечта? — запита той Скшетуски, като преди това го въведе в замъка и го нагости богато.
— В Сечта. Какви новини имаш от там, ваша милост коменданте?
— Война! Кошевоят атаман събира казаците от всички лъки, рекички и острови. Прииждат и бегълци от Украйна, които възпирам, както мога. Там има вече около трийсет хиляди войска, ако не и повече. Когато тръгнат към Украйна, когато към тях се присъединят казаците от крепостите и простолюдието, ще станат сто хиляди.
— А Хмелницки?
— Всеки ден го очакват да се върне от Крим с татари. Може би вече се е върнал. Право да ти кажа, ваша милост, няма за какво да ходиш в Сечта, защото скоро ще ги дочакаш тук — сигурно е, че нито ще отминат Кудак, нито ще го оставят в тила си.
— А ще успееш ли да се защитиш, ваша милост?
Гроджицки изгледа тъжно наместника и отвърна с твърд и спокоен глас:
— Няма да успея…
— Как така?
— Нямам барут. Изпратих най-малко двайсет лодки с молба за барут, но не получих. Не зная пратениците ли са хванати, или сами нямат — зная само, че досега не съм получил. Имам за две седмици — за не повече. Ако имах достатъчно, щях по-скоро да вдигна Кудак и себе си във въздуха, отколкото да пусна тук казашки крак. Заповядано ми е да стоя тук — стоя, заповядано ми е да пазя — пазя, заповядано ми е да се зъбя — зъбя се, а когато ми дойде ред да загина — веднъж ме е майка раждала — и това ще съумея.
— А сам не можеш ли да правиш барут, ваша милост?
— От два месеца вече запорожците не позволяват да ми се докарва селитрата, която иде от Черно море. Все едно. Ще загина.
— Трябва да се учим от вас, старите войници. Ами ако сам, ваша милост, тръгнеш за барут?
— Ваша милост, аз няма да оставя и не мога да оставя Кудак. Тук ми мина животът, нека тук ме завари смъртта. И ти, ваша милост, не мисли, че отиваш на банкет и великолепен прием, както посрещат другаде посланиците, или че там ще те пази посланическият ти сан. Ами те собствените си атамани избиват и откак съм тук, не помня някой да е умрял от естествена смърт. Ще загинеш и ти.
Скшетуски мълчеше.
— Виждам, че се умърлуши, ваша милост. По-добре не отивай.
— Ваша милост коменданте — отговори поручикът сърдито, — измисли нещо по-страшно, за да ме уплашиш, защото аз вече съм слушал десетки пъти това, което ми разправяш, а като ме съветваш да не отивам, виждам, че на мое място ти не би отишъл — затова помисли дали не ти липсва не само барут, но и смелост да защитаваш Кудак.
Вместо да се разсърди, Гроджицки погледна по-ведро към поручика.
— Зубастая щука!115 — измърмори той на руски. — Прости ми, ваша милост. От твоя отговор заключвам, че ще съумееш да запазиш dignitatem116 на княза и на шляхтишкото съсловие. Затова ще ти дам няколко чайки, иначе с байдаци не ще можеш да минеш праговете.
— За това именно дойдох да моля ваша милост.
— При Ненаситец ще заповядаш да ги теглят по сушата, защото, макар водата да е голяма, там никога не може да се премине. Само някоя малка лодчица се промъква. А стигнеш ли отвъд праговете, там се пази да не те изненадат и помни, че желязото и оловото са по-красноречиви от думите. Там ценят само смелите хора. За утре чайките ще бъдат готови. Ще заповядам само да им сложат второ кормило, защото при праговете едно ще бъде малко.
След тия думи Гроджицки изведе поручика от стаята, за да му покаже замъка и реда в него. Навсякъде цареше образцов ред и дисциплина. Стражи денем и нощем зорко бдяха по валовете, които татарски пленници неспирно укрепваха и поправяха.
— Всяка година с един лакът издигам валовете — каза пан Гроджицки, — затова пораснаха толкова много и ако имах достатъчно барут, и сто хиляди души нищо не биха ми направили. Но без оръжие няма да удържа, когато дойдат по-големи сили.
Крепостта беше наистина непревземаема, защото освен оръдията я защитаваха пропастите и недостъпните скали на Днепър, които се издигаха отвесно от водата; тук дори не беше необходим голям гарнизон. Затова в замъка нямаше повече от шестстотин души, които обаче бяха много добре подбрани и въоръжени с мускети и кремъклийки. Днепър на това място беше толкова тесен, че хвърлената от валовете стрела прелиташе далеко на другия бряг. Оръдията на замъка господстваха над двата бряга и цялата околност. Освен това на половин миля от замъка се издигаше висока кула, от която се виждаше всичко на осем мили наоколо, там се намираха сто войника, при които пан Гроджицки се отбиваше всеки ден. Щом видеха в околността някакви хора, те веднага съобщаваха в замъка и тогава забиваха камбаните и целият гарнизон грабваше оръжие.