Навалицата на мегдана беше вече огромна, понеже кошевоят предварително бе привикал в Сечта цялата войска, пръсната по островите, рекичките и лъките. Затова „братството“ беше по-многобройно от обикновено. Слънцето клонеше на запад, ето защо отрано запалиха двайсетина бурета с катран; тук-таме имаше бъчви с водка, която всеки курен изтърколваше за себе си и която придаваше по-голяма оживеност на съвещанието. За реда сред курените се грижеха есаули122, въоръжени със здрави дъбови тояги за обуздаване на заседателите и с пистолети за защита на собствения си живот, който често биваше в опасност.
Филип Захар и Татарчук влязоха направо в сградата на съвета, защото единият като кантарджия, а другият като куренен атаман имаха право да заседават със старейшините. В заседателната зала имаше само една малка масичка, зад която седеше един военен писар. Местата на атаманите и кошевоя бяха върху кожи покрай стените. В тоя момент те още не бяха заети. Кошевоят се разхождаше с едри крачки из помещението, а куренните атамани, събрани на малки групички, разговаряха тихо, като от време на време се прекъсваха с по-шумни псувни. Татарчук забеляза, че познатите му, дори приятелите му се преструват, че не го виждат, затова веднага се приближи до младия Барабаш, който се намираше горе-долу в същото положение. Другите ги гледаха изпод вежди, от което младият Барабаш не се смущаваше особено много, понеже не разбираше добре каква е работата. Той беше необикновено хубав и извънредно силен човек и само на силата си дължеше своя чин на куренен атаман, тъй като иначе в цялата Сеч се отличаваше със своята глупавина, която му беше спечелила прозвището „Гламавия атаман“ и привилегията с всяка своя дума да буди смях сред старейшините.
— Като почакаме малко, току-виж, че сме отишли във водата с камък на шията! — прошепна му Татарчук.
— Защо? — попита Барабаш.
— Не знаеш ли за писмата?
— Да не съм ги писал аз, дявол да го вземе!
— Виж как ни гледат изпод вежди.
— Ако тресна някого по чутурата, вече няма да гледа, че ще му изхвръкнат зъркелите.
В това време по виковете отвън се разбра, че се е случило нещо. След малко вратата на помещението се отвори широко и влезе Хмелницки с Тухай бей. Тях именно приветстваха толкова радостно. Допреди няколко месеца Тухай бей, като най-храбър от мурзите и страшилище за низовци, беше предмет на люта омраза в Сечта. Сега „братството“ хвърляше шапки нагоре при неговата поява и го смяташе за добър приятел на Хмелницки и запорожците.
Тухай бей влезе пръв, а след него Хмелницки с жезъл в ръка като хетман на запорожките войски. Той носеше това звание, откак се върна от Крим с получени от хана подкрепления. Тогава тълпата го вдигна на ръце и като разби военното съкровище, му донесе жезъла, знамето и печата, които обикновено носеха хетманите. Сега той беше много променен. Виждаше се, че носи в себе си страхотната сила на цялото Запорожие. Сега не беше вече онеправданият Хмелницки, който бяга към Сечта през Дивите поля, а Хмелницки хетманът, кървавият демон, исполинът, отмъстителят на милиони същества за личното си онеправдаване.
И все пак не беше разкъсал веригите, само си беше сложил нови, по-тежки. Това се виждаше от отношението му към Тухай бей. В сърцето на Запорожието тоя хетман на Запорожието заемаше второ място след татарина, понасяше смирено неговата надменност и крайно презрително държане. Това беше отношение на васал към господаря му. Но така и трябваше да бъде. Защото цялото си положение сред казаците Хмелницки дължеше на татарите и на благоволението на хана, чийто представител беше дивият и бесен Тухай бей. Но Хмелницки умееше така добре да помирява гордостта, която разпъваше сърцето му, със смирението, както смелостта с хитростта. Той беше лъв и лисица, орел и змия. За пръв път, откак съществуваше казащината, татарин се държеше в Сечта като господар. Но такива времена бяха дошли. „Братството“ хвърляше шапки при вида на неверника. Такива времена бяха дошли.