— В името на Христа, братя атамани, другари сърдечни, не погубвайте невинния! Та аз нито съм виждал ляха, нито съм приказвал с него! Смилете се, братя! Не зная какво би искал ляхът от мене, попитайте го сами! Кълна се в името на Христа Спасителя, в Пресветата Троица пречиста, в Николай Чудотворец, в Свети Архангел Михаил, че невинна душа ще погубите!
— Да се доведе ляхът! — извика старият кантарджия.
— Ляха тук! Ляха! — завикаха куренните атамани.
Настана бъркотия; едни се хвърлиха към съседната стая, в която беше затворен пленникът, за да го докарат пред съвета, други се приближаваха заплашително към Татарчук и Барабаш. Пръв Гладки, атаман на Миргородския курен, кресна: „На смърт!“ Депутацията повтори този вик, а Чернота скочи към вратата, отвори я и завика към струпаната тълпа:
— Ваша милост панове братя! Татарчук е предател и Барабаш е предател. Смърт за тях!
Тълпата отговори със страхотен вой. В помещението настъпи неразбория. Всички атамани станаха от местата си. Едни викаха: „Ляха! Ляха!“ Други се мъчеха да усмирят вълнението, но внезапно вратата се отвори широко под натиска на тълпата и вътре нахлу паплачта, която се съвещаваше навън. Страхотни лица, пияни от ярост, изпълниха залата, като крещяха, размахваха ръце, скърцаха със зъби и пръскаха миризма на водка. „Смърт на Татарчук, смърт на Барабаш! Дайте предателите! На мегдана ги дайте!“ — крещяха пияните гласове. „Бий, убий ги!“ — и в тоя миг стотици ръце се протегнаха към нещастните жертви. Татарчук не оказа съпротива, само стенеше пронизително. Но младият Барабаш започна да се брани със страшна сила. Най-сетне той беше разбрал, че искат да го убият; страх, отчаяние и ярост се изписаха на лицето му, пяна покри устните му, от гърдите му се изтръгна животински вик. Той два пъти се изтръгна от ръцете на убийците и на два пъти ръцете им го хващаха за раменете, гърдите, краката и киката124. Барабаш се мяташе, хапеше, ревеше, падаше на земята и отново ставаше окървавен, страшен. Разкъсаха облеклото му, оскубаха киката от главата му, извадиха му едното око, най-сетне го притиснаха до стената и му счупиха едната ръка. Тогава падна. Убийците го хванаха за краката и заедно с Татарчук го извлякоха на мегдана. Едва там, при блясъка на катранените качета и запалените огньове, започна истинската екзекуция. Няколко хиляди души се нахвърлиха върху осъдените и започнаха да ги късат на парчета, като виеха и се бореха помежду си, за да си пробият път до жертвите. Тъпчеха ги с крака, изтръгваха части от телата им. Тълпата се блъскаше около тях със страшните конвулсивни движения на обезумелите маси. Понякога кървавите ръце вдигаха нагоре двете безформени тела, които вече не приличаха на човешки фигури; после отново ги хвърляха на земята. Ония, които се намираха по-далече, крещяха до небесата: едни искаха жертвите да бъдат хвърлени във водата, други — да ги потопят в каците със запален катран. Пияните започнаха да се бият помежду си. Обзети от някакъв бяс, те запалиха две бурета с водка, които осветиха тая адска сцена с трепетната си синкава светлина. А от небето я гледаше тихият, ясен, усмихнат месец.
Така „братството“ наказваше своите изменници.
А в заседателната зала отново утихна, след като казаците извлякоха Татарчук и младия Барабаш, и атаманите заеха местата си покрай стените, защото от съседното помещение водеха пленника.
Лицето му беше засенчено, пък и огънят в огнището беше вече загаснал, та в полумрака се виждаше само високата му фигура, която стоеше изправена, горда, при все че ръцете бяха вързани. Но Гладки хвърли в огъня снопче борина и след миг буен пламък се стрелна нагоре и обля с ярка светлина лицето на пленника, който се обърна към Хмелницки.
Като го видя, Хмелницки трепна. Пленникът беше пан Скшетуски.
Тухай бей изплю люспа от слънчоглед и измърмори по украински:
— Я тохо ляха знаю — он був у Криму.
— Смърт за него! — възкликна Гладки.
— Смърт! — повтори Чернота.
Хмелницки вече се бе овладял. Той само изгледа Гладки и Чернота, които замлъкнаха под въздействието на тоя поглед, после се обърна към кошевоя и рече:
124
Кика, чумбас или хохол (укр.) — кичурът коса, който се спускал от върха на главата. Това е прическата на скитските народи (траки, българи/скити, украинци). В полския оригинал — osełedec. — Бел. elemag_an