Гласът на пан Скшетуски ставаше все по-мощен, а Хмелницки впи мрачно поглед в шишето с водка, сложи върху масата свитите си пестници и мълчеше, сякаш сам се бореше със себе си.
— А кои са те? — продължи пан Скшетуски. — От Немско ли дойдоха или от Турция? Не са ли те кръв от вашата кръв, плът от вашата плът? Не е ли това ваша шляхта, не са ли те ваши князе? А щом е така, тогава горко ти, хетмане, защото ти въоръжаваш по-младите срещу по-старите и ги правиш патрициди128. О, за Бога! Дори всички да бяха зли, което не е вярно, да погазваха закона, да нарушаваха привилегиите — нека Бог ги съди на небето и сеймовете на земята, но не ти, хетмане! Можеш ли да кажеш, че между вас няма несправедливости? Никога ли не сте се провинили, та ще хвърляте камък върху чужди грехове? А понеже ме попита къде са казашките привилегии, ще ти отговоря: не „кралчетата“ ги унищожиха, а запорожците, Лобода, Саско, Наливайко и Павлюк, за когото измисляш, че бил изгорен в меден бик, а добре знаеш, че не е било така! Унищожили са ги вашите бунтове, вашето размирничество и набези, вършени по подобие на татарските. Кой пускаше татарите в територията на Жечпосполита, а ги нападаше и обираше едва при завръщането им, натоварени с плячка? Вие! Кой, за Бога, предаваше в робство собственото си християнско население? Кой вършеше най-големите злодеяния? Вие! От кого ни шляхтичът, ни търговецът, ни селянинът не се чувстват в безопасност? От вас. Кой разгаряше междуособици, кой опожаряваше украинските села и градове, кой ограбваше Божите храмове, изнасилваше жени? Вие и пак вие! Какво искаш тогава? Нима да ви се дадат привилегии за междуособици, разбойничество и плячкосване? Наистина повече ви е простено, а по-малко отнето. Искаха да лекуват membra putrida129, а не да ги изрязват130 и не зная дали по света има друга сила освен Жечпосполита, която да търпи в лоното си такъв цирей и да проявява толкова търпение и клеменция131. А каква благодарност в отговор на това? Ето тук спи твоят съюзник, но настървен враг на Жечпосполита, твой приятел, но неприятел на Христа и християнството, не украинско „кралче“, но кримски мурза!… И с него ще тръгнеш да гориш собственото си гнездо, с него да съдиш братята си! Но пък отсега нататък той ще властва над тебе и ти ще му държиш стремето.
Хмелницки обърна нова чаша водка.
— Когато на времето си ходихме заедно с Барабаш при милостивия крал — отвърна той мрачно — и му се оплакахме от неправдите и гнета върху нас, той ни каза: „Че вие нямате ли пушки и саби?“
— Но ако се изправеше пред царя на царете, той би рекъл: „А ти прости ли на неприятелите си, както аз простих на своите?“
— Аз не искам война с Жечпосполита.
— Но опираш меч на гърлото й!
— Отивам да освободя казаците от вашите окови.
— За да ги вържеш в татарски въжета!
— Вярата искам да браня.
— Ръка за ръка с неверника.
— Махни се, защото не си глас на моята съвест! Махни се, ти казвам!
— Пролятата кръв ще тежи на твоята съвест, човешките сълзи ще те обвиняват, смърт те чака, съд те чака!
— Бухал! — викна Хмелницки побеснял и ножът му светна пред гърдите на поручика.
— Убий ме! — каза пан Скшетуски.
Хмелницки постоя малко с ножа до гърдите на Скшетуски; изведнъж се сепна, опомни се, остави ножа, а вместо него грабна съда с водката и започна да пие. Изпи я до дъно и седна тежко на пейката.
— Не мога да го убия! — мърмореше той. — Не мога! Късно е вече… Разсъмва ли се вече?… Но и късно е да се връщам от избрания път… Какво ми говориш ти за съд и кръв?
По-рано беше пил вече много и сега водката го удряше в главата; постепенно все повече губеше съзнание.
— Какъв ти съд, а? Ханът ми обеща подкрепление. Тухай бей спи тук! Утре молойците тръгват… С нас е Свети Архангел Михаил победоносец!… А ако… а ако… тогава… Аз те откупих от Тухай бей — ти помни това и кажи… Ох! Боли ме нещо… боли! Да се връщам от пътя… късно!… Съд… Наливайко… Павлюк…
Изведнъж той се изправи, облещи ужасено очи и викна:
— Кой е тук?
— Кой е тук? — повтори полуразбуденият кошевой.
Но Хмелницки отпусна глава върху гърдите си, люшна се един-два пъти, измърмори: „Какъв съд?…“ — и заспа.
Пан Скшетуски силно побледня, прилоша му от неотдавна получените рани и от вълнението при разговора, та помисли, че може би му идва краят, и започна да се моли на глас.
Тринадесета глава