На другата сутрин пешата и конна казашка войска напусна Сечта. При все че кръв още не беше опръскала степите, войната бе вече започнала. Полкове вървяха подир полкове; човек би казал, че загрети от пролетното слънце скакалци са се изроили от тръстиките на Чертомелик и летят към украинските ниви. В гората отвъд Базавлук татарската орда вече чакаше, готова за поход. Шест хиляди все отбор бойци, въоръжени несравнено по-добре от обикновените чамбулски разбойници, съставляваха подкреплението, което ханът беше изпратил на запорожците и Хмелницки. Като ги видяха, молойците започнаха да хвърлят шапки нагоре. Загърмяха мускети и кремъклийки. Казашките крясъци, размесени с виковете „Аллах, Аллах“ на татарите, отекнаха в небесния свод. Хмелницки и Тухай бей — и двамата под бунчуци132, полетяха един към друг на коне и се поздравиха тържествено.
С присъщата на татарите и казаците бързина войските се подредиха за поход и тръгнаха напред. Татарите заеха места от двете страни на казаците, Хмелницки с конницата се движеше в средата, а отзад вървеше страшната запорожка пехота133, подир която следваха „топчиите“ с оръдията, след това обозът, колите с обозната прислуга, хранителните припаси, накрая пастирите с резервни стада едър и дребен добитък.
Като преминаха базавлушката гора, полковете излязоха в степта. Денят беше хубав. Никакво облаче не пъстреше небесния свод. Лек ветрец подухваше от север към морето, слънцето играеше по пиките и цветята в пустинята. Пред войската като безбрежно море се проснаха дивите поля и при тая гледка радост обзе казашките сърца. Голямото малиново знаме с Архангела се склони няколко пъти за поздрав на родната степ, а по негов пример бяха сведени всички бунчуци и полкови знамена. Общ възклик се изтръгна от всички гърди.
Полковете се разгърнаха в свободен строй. Барабанчиците и теорбистите излязоха начело на войската; гръмнаха котли, зазвучаха чинели и теорби, а след тях песен, запята от хиляди гърла, разтърси въздуха в степта:
Теорбистите пуснаха юздите и отметнати назад върху седлата, с очи, вторачени в небето, задрънкаха по струните на теорбите; чинелистите протегнаха ръце над главите си и заудряха медните кръгове, барабанчиците блъскаха котлите и всичките тия звуци заедно с монотонните думи на песента и пронизителната безредна свирня на татарските пищялки се сляха в някаква мощна мелодия, дива и тъжна като самата пустиня. Упоение обзе всички полкове; главите се люшкаха ритмично в такт с песента и накрая ти се струваше, че цялата степ се е разпяла и се люлее заедно с хората, конете и знамената.
Изплашени птичи ята се вдигаха от степта и летяха пред войската като друга, въздушна войска.
Понякога песента и музиката замлъкваха и тогава се чуваше плющенето на знамената, тропотът и пръхтенето на конете и скърцането на обозните коли, което наподобяваше крясъка на лебеди и диви жерави.
Начело, под голямото малиново знаме и под бунчук, яздеше Хмелницки, облечен с червена дреха, на бял кон и с позлатен жезъл в ръка. Цялото пълчище се движеше бавно на север, заливаше като страшна вълна рекичките, дъбравите и могилите и изпълваше с шум и врява степната пустош.
А от Чигирин, от северния край на пустинята, срещу тази вълна идеше друга вълна от кралски войски под предводителството на младия Потоцки. Тук запорожците и татарите сякаш отиваха на сватба, с радостна песен на уста; там намръщени хусари се движеха в мрачно мълчание, тръгнали неохотно за тази битка без слава. Тук под малиновото знаме стар, опитен вожд размахваше заплашително жезъл, сякаш уверен в победата и отмъщението; там начело яздеше младеж със замислено лице, като че ли предусетил близкото си тежко предопределение.
Грамадно степно пространство още делеше двете войски.
Хмелницки не бързате, защото смяташе, че колкото повече младият Потоцки навлезе в пустинята, колкото по се отдалечи от двамата хетмани, толкова по-лесно ще бъде победен. А в това време непрекъснато все нови и нови бегълци от Чигирин, Поволоч и от всички крайбрежни украински градове увеличаваха всеки ден запорожките сили и същевременно донасяха вести от противниковия лагер. От тях Хмелницки узна, че старият хетман е изпратил със сина си по суша само две хиляди конника134, а шест хиляди казаци и хиляда души немска пехота — с байдаци по Днепър. Тия две сили имали заповед да поддържат постоянна връзка помежду си, но заповедта била нарушена още първия ден, защото байдаците, грабнати от бързото течение на Днепър, изпреварили значително хусарите, които се движели по брега и чийто поход се бавел извънредно много при преминаването през всички притоци на Днепър.
133
Въпреки всеобщото мнение днес Боплан твърди, че запорожката пехота е била несравнено по-добра от конницата. Според Боплан 200 поляци лесно можели да разбият 2000 запорожки конници, но 100 пеши казаци можели дълго да се отбраняват иззад насипа срещу хиляди поляци. — Б.а. (Французинът Боплан, издал в 1650 г. „Описание на Украйна“. — Б.пр.)
134
Украинските източници, напр. Самоил Величко, сочат, че числеността на кралските войски възлизала на 22 хиляди. Очевидно тази цифра не е вярна. — Б.а.