Флик дойде веднага.
— Ваша милост полковник — каза му Кшечовски, — ако кастеланът не дойде до довечера, а през нощта атаката се повтори, ще тръгнем на помощ на крепостта.
— Моите хора са готови — отвърна Флик.
— Раздай им барут и куршуми.
— Раздадени са.
— През нощта ще слезем на брега и ще тръгнем съвсем тихо през степта. Ще ги изненадаме.
— Gut, sehr gut!138 Но не би ли могло да се придвижим още малко с байдаците? До крепостта има около четири мили. Малко далечко за пехотата.
— Пехотата ще се качи на конете на казаците.
— Sehr gut!
— Хората да лежат тихо в тръстиките, да не слизат на брега и да не вдигат шум. Огън да не се пали, защото пушеците ще ни издадат. Враговете не бива да знаят за нас.
— Такава мъгла е, че и пушека няма да видят.
Наистина реката, обраслият с тръстика ръкав, където стояха байдаците, и степта бяха покрити, докъдето погледът стига, с бяла непроницаема мъгла. Но понеже едва се разсъмваше, мъглата все още можеше да се вдигне и да открие степния простор.
Флик си отиде. Хората по байдаците се будеха постепенно; веднага бяха предадени заповедите на Кшечовски да се пази тишина, затова всички се залавяха за сутрешната закуска без войнишката глъчка. Който би минал по брега или по средата на реката, дори не би помислил, че в съседния ръкав се крият няколко хиляди души. На конете даваха да ядат от ръка, за да не цвилят. Забулените в мъгла байдаци почиваха, спотаени в гората от тръстика. Само тук-там се промъкваше малка лодка, с две весла, която разнасяше сухари и заповеди, иначе навсякъде цареше гробно мълчание.
Внезапно в тревата, в тръстиката, папура и крайбрежните храсти около целия ръкав се разнесоха някакви странни, но многобройни гласове, които викаха:
— Пугу! Пугу!
Тишина…
— Пугу! Пугу!
И отново настана мълчание, сякаш тия гласове, които викаха от бреговете, чакаха отговор.
Но отговор нямаше. Виковете прозвучаха трети път, вече по-бързи и нетърпеливи:
— Пугу! Пугу! Пугу!
Тогава от корабите се разнесе сред мъглата гласът на Кшечовски:
— Кой е там?
— Казак от лъките!
Сърцата на казаците от лодките забиха неспокойно. Тоя тайнствен зов им беше добре познат. Така запорожците се обаждаха един на друг в зимните си станове, по същия начин във време на война канеха на разговор братята си казаци от редовната войска и гарнизоните, между които мнозина принадлежаха тайно към „братството“.
Гласът на Кшечовски се разнесе отново:
— Какво искате?
— Богдан Хмелницки, хетман запорожки, съобщава, че оръдията му са насочени към речния ръкав.
— Кажете на запорожкия хетман, че нашите са насочени към брега.
— Пугу! Пугу!
— Какво искате още?
— Богдан Хмелницки, хетман запорожки, кани на разговор своя приятел пан полковник Кшечовски.
— Нека даде заложници.
— Десет куренни атамана.
— Добре.
В тоя момент бреговете на ръкава цъфнаха като цветя от запорожци, които наставаха от тревата, дето лежаха скрити. Далече от степта се приближаваше тяхната конница и оръдията им, показаха се десетки, стотици знамена, стягове и бунчуци. Те вървяха с песни и биене на котли. Всичко това заедно приличаше повече на радостна среща, отколкото на сблъскване на неприятелски сили.
Казаците от корабите отговориха с възклицания. В това време пристигнаха лодките, които докараха куренните атамани. Кшечовски се качи на една от тях и отиде на брега. Там веднага му дадоха кон и го отведоха пред Хмелницки.
Като го видя, Хмелницки свали шапка, а после го приветства сърдечно.
— Ваша милост полковник! — рече той. — Стари мой приятелю и куме! Когато кралският хетман ти бе заповядал да ме уловиш и откараш в стана му, ти не пожела да сториш това, а ме предупреди да се спасявам с бягство, за което ти дължа благодарност и братска обич.
При тия думи той протегна любезно ръка, но мургавото лице на Кшечовски си остана студено като лед.
— А сега, когато се спаси, ваша милост хетмане — каза той, — вдигна бунт.
— Отивам да се боря срещу неправдите към мене, към тебе и към цяла Украйна, отивам с кралските документи с нашите привилегии в ръка и с надежда, че нашият милостив господар няма да сметне това за лошо.
Кшечовски загледа проницателно Хмелницки в очите и каза натъртено:
— Обсади ли Кудак?
— Аз ли? Да не съм си изгубил ума! Кудак отминах и не гръмнах нито веднъж, при все че старият слепец с оръдията си съобщаваше за мен в степта. Аз бързах за Украйна, а не за Кудак, и към тебе бързах, като към стар другар и благодетел.