Но в тоя момент Кшечовски начело на своите пет хиляди казаци се впусна в бой. Яхнал грамаден кулест кон, той летеше в първата редица без шапка, със сабя над главата, и събираше пред себе си разбягалите се низовци, които, щом забелязаха, че им иде помощ, започнаха, макар и безредно, да се връщат в атака. Сражението отново закипя в центъра на бойната линия.
На двете крила щастието също не се усмихна на Хмелницки. Татарите, на два пъти отблъснати от влашките хоронгви и казаците на Потоцки, съвсем загубиха желание за бой. Два коня под Тухай бей бяха убити един след друг. Победата решително се наклони на страната на младия Потоцки.
Битката обаче не продължи още много дълго. Проливният дъжд, който от някое време се усилваше все повече, скоро заваля така, че нищо не се виждаше. Вече не струи, а потоци от дъжд се изливаха от отворените небесни хляби. Степта се превърна в езеро. Притъмня така, че човек на няколко крачки не можеше да различи нищо. Шумът от дъжда заглушаваше командите. Мокрите мускети и кремъклийки замълчаха. Самото небе сложи край на убийствената сеч.
Хмелницки, мокър до кости, се втурна побеснял в стана си. Не каза на никого нито дума. Разпънаха му шатър от камилска кожа, в която се подслони, и седнал самотен, потъна в горчиви размисли.
Обземаше го отчаяние. Едва сега разбираше с какво се беше заловил. Ето че е бит, отблъснат, едва ли не смазан в сражение с толкова незначителни сили, та с право би могъл да ги смята за разузнавателна част. Знаеше той колко голяма е съпротивителната сила на Жечпосполита и бе взел това предвид, когато се реши на война, но все пак се бе излъгал. Така поне му се струваше в тоя момент, затова се хващаше за подбръснатата си глава и искаше да я разбие в първото оръдие, което му попадне. А какво остава, когато дойде ред да се сблъска с хетманите и с цяла Жечпосполита?
Размислите му прекъсна влизането на Тухай бей.
Очите на татарина горяха от ярост, лицето му беше бледо, а зъбите блестяха зад устните, необрасли с мустаци.
— Къде е плячката? Къде са пленниците? Къде са главите на предводителите? Къде е победата? — питаше той с пресипнал глас.
Хмелницки скочи от мястото си.
— Там! — отговори с гръмлив глас и посочи към стана на кралските войски.
— Върви ти там! — изрева Тухай бей. — А ако не отидеш, на въже ще те подкарам за Крим.
— Ще отида! — каза Хмелницки. — Още днес ще отида! Ще взема плячка и пленници ще взема, но ти ще даваш сметка пред хана, защото плячка искаш, но боя избягваш!
— Псе! — зави Тухай бей. — Ти погуби войската на хана!
Застанаха така един срещу друг и пръхтяха с ноздри. Пръв се овладя Хмелницки.
— Тухай бей, успокой се! — каза той. — Дъждът прекъсна боя, когато Кшечовски беше вече сломил драгуните. Аз ги познавам. Утре вече ще се бият с по-малка настървеност. Степта ще се размекне съвсем. Хусарите ще паднат. Утре всички ще бъдат наши.
— Обещаваш! — рече сърдито Тухай бей.
— И ще удържа на обещанието си. Тухай бей, приятелю мой, ханът те е изпратил на помощ, не за беда.
— Ти обеща победа, не поражение.
— Взети са малко пленници измежду драгуните, ще ти ги дам.
— Дай ги. Ще заповядам да ги набият на кол.
— Не прави това. Пусни ги на свобода. Това са украинци от хоронгвата на Балабан. Ще ги изпратим да привлекат драгуните на наша страна. Ще стане така, както с Кшечовски.
Тухай бей омекна; погледна проницателно Хмелницки и измърмори:
— Змия…
— Хитростта струва колкото мъжеството. Ако убедим драгуните да им изменят, жива душа няма да се измъкне от техния стан — разбираш ли!
— Потоцки ще взема аз.
— Ще ти го дам. Чарнецки също.
— Дай сега водка, че е студено.
— Добре.
В тоя миг влезе Кшечовски. Полковникът беше мрачен като нощ. След днешната битка бъдещите желани староства, кастеланства, замъци и съкровища се бяха забулили като с мъгла. Утре можеха да изчезнат напълно, а вместо тях от тая мъгла да изскочи въже или бесилка. Ако с избиването на немците на хетмана не бе изгорил мостовете зад гърба си — навярно сега полковникът щеше да обмисля как да измени пък на Хмелницки и да премине с казаците в лагера на Потоцки.
Но това беше вече невъзможно.
Сега тримата седнаха около дамаджаната с водка и започнаха да пият мълчаливо. Шумът от проливния дъжд постепенно утихваше. Здрачаваше се.
Пан Скшетуски, изтощен от радост, безсилен, бледен, лежеше неподвижен на каруцата. Захар, който го бе обикнал, нареди на своите казаци да опънат и над него платнище. Поручикът слушаше тъжния шум от пороя, но в дутата му беше светло, радостно. Ето че неговите хусари показаха какво могат, ето че неговата Жечпосполита даде отпор, достоен за нейното величие, ето че първият устрем на казашката буря се разби вече в острите копия на коронните войски. А освен това там са още хетманите, там е княз Йереми и още толкова панове, толкова шляхтичи, толкова сили, а над всичко това кралят — primus inter pares142.