Хмелницки обаче не искаше вече да преговаря. Дванайсет курена слязоха от конете, та заедно с пехотата и татарите да започнат атака срещу насипите.
Кшечовски с трите хиляди пехотинци щеше да им дойде на помощ в решителния момент. Всички котли, барабани, чинели и тръби се обадиха едновременно и заглушиха виковете и залповете на мускетите.
Пан Скшетуски с трепет гледаше дълбоките редици на несравнимата запорожка пехота, която тичаше към валовете и ги обграждаше с все по-тесен пръстен. Дълги ивици бял дим избухваха към нея от окопите, сякаш някаква исполинска гръд искаше да издуха тия скакалци, които налитаха неумолимо от всички страни. Оръдейните гюллета риеха бразди в нея, гърмежите на кремъклийките ставаха все по-чести. Грохотът не спираше нито за миг — мравунякът намаляваше пред очите, на места се гърчеше конвулсивно като гигантска ранена змия, но вървеше напред. Почти достигат вече! Вече са до окопа! Оръдията вече не могат да им пречат! Пан Скшетуски притвори клепачи.
Сега бързи като светкавици въпроси запрелитаха през главата му: когато отвори очи, дали ще види още полските пряпорци на валовете? Ще види ли — няма ли? Врявата там е все по-силна, там се чува някакъв необикновен крясък. Нещо трябва да се е случило! Виковете идват от средата на стана. Какво е това? Какво се е случило?
— Боже всемогъщи!
Това възклицание се изтръгна от устата на пан Скшетуски, когато отвори очи и видя на валовете вместо голямото златно коронно знаме малиновото с архангела.
Станът беше превзет.
Едва вечерта поручикът узна от Захар целия ход на атаката. Ненапразно Тухай бей наричаше Хмелницки змия, защото в момента на най-ожесточената отбрана придуманите от него драгуни на Балабан преминали на страната на казаците и като се хвърлили в тил върху своите хоронгви, помогнали да бъдат избити до крак.
Вечерта поручикът видя пленниците и присъства при смъртта на младия Потоцки, който с пронизано от стрела гърло живя само няколко часа след битката и умря в ръцете на пан Стефан Чарнецки. „Кажете на баща ми… — шептеше в последния миг младият кастелан — кажете на баща ми… че съм… като рицар…“ — и не можа да добави нищо повече. Душата му напусна тялото и отлетя на небето. Скшетуски по-сетне дълго си спомняше това бледо лице и тия светлосини очи, обърнати нагоре в момента на смъртта. Пан Чарнецки се закле пред застиващото тяло, че ако даде Бог да получи свободата си, с потоци кръв ще отмъсти за смъртта на своя приятел и ще измие позора на поражението. И нито сълза не потече по суровото му лице, защото той беше железен рицар, прославен вече със смелите си дела, и човек, който не се огъва пред никакво нещастие. И той изпълни клетвата си. Сега, вместо да се поддаде на отчаянието, пръв започна да ободрява Скшетуски, който страшно страдаше от поражението и позора на Жечпосполита.
„Жечпосполита е претърпяла не едно поражение — казваше пан Чарнецки, — но тя има неизчерпаеми сили в себе си. Никой не я е сломил досега, няма да я сломят и бунтовете на селяните, които сам Бог ще накаже, защото, като се вдигнат срещу по-горните от тях, те се противопоставят на неговата воля. А колкото до поражението, вярно, че то е тъжен факт, но кой понесе това поражение? Хетманите ли? Коронните войски? Не! След като Кшечовски се отцепи и измени, отрядът, предвождан от Потоцки, можеше да се смята само за разузнавателна част. Бунтът непременно ще се разпространи из цяла Украйна, защото селяните са самонадеяни и с боен опит, но това не е първият им бунт. Ще го потушат хетманите и княз Йереми, чиито сили са непокътнати и досега. А колкото по-голям е бунтът, когато бъде потушен, толкова по-дълго време ще е мирно, а може би завинаги. С малка вяра и малко сърце е оня човек, който би могъл да допусне, че някакъв си казашки размирник в съдружие с един татарски мурза наистина могат да заплашат един могъщ народ. Тежко на Жечпосполита, ако от някаква проста селска буна зависеше нейната съдба, нейната екзистенция143. Наистина, ние с пренебрежение тръгнахме на тая акция — завърши пан Чарнецки, — но при все че нашата разузнавателна част бе унищожена, смятам, че хетманите не с меч, не с оръжие, а с камшици могат да потушат тоя бунт.“
И сякаш говореше не пленник, не войник след загубено сражение, а горд хетман, уверен в утрешната си победа. Това величие на душата и вярата в Жечпосполита се изляха като балсам върху раните на поручика. Той гледаше отблизо могъществото на Хмелницки и затова то го беше позаслепило, още повече че досега бунтовникът все имаше успех. Но пан Чарнецки сигурно беше прав. Силите на хетманите стоят още непокътнати, а зад тях и цялата мощ на Жечпосполита, също на закона, на властта и на Божията воля. И Скшетуски си тръгна с повдигнат дух и повесел, а на тръгване попита Чарнецки дали не иска веднага да започне преговори с Хмелницки за освобождението си.