От Велкополска и Прусия, от многолюдното Мазовше, Малополска и Литва ще надойдат бойци на орляци — само предводител им трябва.
Хмелницки беше взел хетманите в плен, но и през това щастие сякаш се виждаше клопката на съдбата. Хетманите бяха опитни бойци, но никой от тях не беше човекът, когото изискваше тоя момент на заплаха, ужас и поражение.
Сега вождът можеше да бъде само един човек.
Той се наричаше княз Йереми Вишньовецки.
И тъкмо защото хетманите паднаха в плен, навярно щеше да бъде избран князът. Както всички, така и Хмелницки не се съмняваше в това.
А в това време в Корсун, където запорожкият хетман беше спрял да почине след битката, долитаха вести от Задднеприето, че страшният княз вече е тръгнал от Лубни, че по пътя мачка безмилостно бунта, че след преминаването му изчезват села, слободи, хутори и градчета, и остават да стърчат кървави колове и бесилки. Страхът удвояваше и утрояваше неговите сили. Говореше се, че води петнайсет хиляди от най-добрите бойци в цялата Жечпосполита.
В казашкия стан го очакваха всеки миг. Наскоро след битката при Крута балка викът: „Ярема иде!“ се разнесе между казаците и пося паника между простолюдието, което започна да бяга слепешката. Тая паника направи дълбоко впечатление на Хмелницки.
Сега той трябваше да избира: или да тръгне с цялата си сила срещу княза и да го търси в Задднеприето, или да остави част от силите да завладеят замъците в Украйна, а сам той да потегли към вътрешността на Жечпосполита.
Походът срещу княза беше опасен. При толкова прославен командир Хмелницки разбираше, че въпреки превъзходството на силите си би могъл да бъде бит в една битка, и тогава всичко ще бъде загубено отведнъж. Простолюдието, което съставяше грамадното мнозинство, вече показа, че офейква при самото име на Ярема. Необходимо беше време, за да се превърне то във войска, способна да се противопостави на княжеските полкове.
От друга страна, князът надали би приел решителна битка — би се задоволил със защита в замъците и с частична война, която в такъв случай ще продължи цели месеци, ако не години, а през това време Жечпосполита непременно ще събере нови сили и ще се притече на помощ на княза.
Затова Хмелницки реши да остави Вишньовецки в Задднеприето, а самият той да се укрепи в Украйна, да организира силите си и след това да потегли срещу Жечпосполита и да я принуди да преговаря. Той разчиташе, че потушаването на бунта само в Задднеприето ще заеме за дълго всички сили на княза, а на него ще даде свобода на действие. Същевременно си даваше дума да подклажда бунта в Задднеприето, като изпраща отделни полкове в помощ на простолюдието.
Накрая, смяташе, че ще може да залъгва княза с преговори и да протака, докато силите му отслабнат. Тогава си спомни за Скшетуски. И няколко дни след битката при Крута балка, в самия ден на паниката сред простолюдието той заповяда да му доведат пан Скшетуски. Прие го в дома на старостата в присъствието само на пан Кшечовски, който беше стар познат на Скшетуски, и като го поздрави ласкаво, макар и доста извисоко, съответно с днешното му положение, рече:
— Ваша милост поручик Скшетуски, за услугата, която ми направи, аз те откупих от Тухай бей и ти обещах свобода. Сега часът дойде. Ще ти дам пернач144, за да можеш да пътуваш свободно, ако те срещне някаква войска, и стража, за да те пази от простолюдието. Можеш да се върнеш при своя княз.
Скшетуски мълчеше. Никаква усмивка на радост не се появи по лицето му.
— Не можеш ли да пътуваш? Защото виждам, че болест гледа от очите ти?
Наистина пан Скшетуски приличаше на сянка. Раните и последните събития бяха подкопали силите на тоя грамаден мъж, който сега изглеждаше, като че ли няма да доживее до утре. Лицето му беше пожълтяло, а черната брада, неподстригвана отдавна, още повече подчертаваше посърналия му вид. Причина за това бяха вътрешните му терзания. Той се беше стопил от мъка. Влачен подир казашкия стан, той беше свидетел на всичко, което се бе случило след тръгването от Сечта. Видял бе позора и поражението на Жечпосполита и пленяването на хетманите; видял бе казашките триумфи, пирамиди от отсечени глави на паднали войници и окачените за ребрата шляхтичи, видял бе как режат гърдите на жени и изнасилват моми, видял бе отчаяна смелост, но и подъл страх — видял бе всичко, изстрадал бе всичко и страдаше още повече, защото в главата и сърцето му като нож се бе забила мисълта, че той е косвеният виновник, защото той, а не някой друг, бе отвързал Хмелницки от въжето. Но нима един християнски рицар можеше да предполага, че спасяване на ближния ще даде такива плодове? Затова болката му беше бездънна.