Пан Скшетуски отмина най-сетне тая човешка геена147, пълна със стонове, жалостни сълзи и адски крясъци, и си помисли, че вече ще отдъхне по-свободно, но веднага след сборището нова страхотна гледка порази очите му. В далечината се сивееше същински стан, от който долиташе непрекъснато цвилене на коне и бъкаше от хиляди татари; а по-наблизо, на полето до пътя, който водеше за Черкаси, млади бойци се забавляваха да стрелят с лъкове по слаби или болни пленници, които не биха могли да издържат дългия път до Крим. Няколко десетки тела, изпонадупчени като решето, вече лежаха, изхвърлени на пътя; някои от тях още трепереха конвулсивно. Тия, срещу които стреляха, висяха привързани за ръцете покрай пътните дървета. Между тях имаше и стари жени. Смеховете на задоволство след сполучливите изстрели се съпровождаха от възгласи:
— Якше йегит! — Добре, момчета!
— Ук якше кол! — Лъкът е в добри ръце!
Около главния стан колеха хиляди глави добитък и коне за храна на бойците. Земята беше обляна с кръв. Отвратителните миризми спираха дъха в гърдите, а между купищата месо се въртяха червени татари с ножове в ръце. Денят беше горещ, слънцето печеше. Едва след един час път Скшетуски заедно с ескорта си излезе на чисто поле, но от далечината още дълго долиташе от главния стан врява и рев на добитък. По пътя личаха следите от преминаването на грабителите. Ту тук, ту там опожарени селища, щръкнали комини на хутори, изпогазени ниви, почупени дървета, изсечени за гориво вишневи градини около къщите. По пътя много начесто лежаха тук конски, там човешки трупове, страхотно обезобразени, сини, подпухнали, а по тях и над тях — ята врани и гарвани, които хвръкваха с крясък и шум, като видеха хора. Кървавото Дело на Хмелницки навсякъде биеше на очи и мъчно можеше да се разбере срещу кого е вдигнал ръка тоя човек, понеже преди всичко неговият собствен край стенеше под бремето на нещастието.
В Млейов срещнаха татарски разезди, които караха нови тълпи от пленници. Городище беше опожарено до основи. Стърчеха само зиданата камбанария на черквата и старият дъб насред площада, покрит със страшен плод, защото по него висяха няколко десетки малки еврейчета, обесени преди три дни. Тук бяха избити също голям брой шляхтичи от Коноплянка, Староселе, Венжовек, Балаклей и Водачев. Самото градче беше пусто, тъй като мъжете бяха отишли при Хмелницки, а жените, децата и старците бяха избягали в горите, понеже очакваха да нахлуят войските на княз Йереми. От Городище пан Скшетуски се запъти за Чигирин през Шмила, Жаботин и Новоселци, като по пътя спираше само колкото бе необходимо, за да починат конете. В Чигирин пристигнаха на другия ден след пладне. Войната беше пощадила града и само някои къщи бяха разрушени, между които домът на Чаплински беше сравнен със земята. Крепостта се държеше от подполковник Наоколопалец с хиляди казаци, но и той, и казаците, и цялото население на града живееха в най-голям ужас, защото и тук, както и навсякъде по пътя всички бяха уверени, че князът ще пристигне всеки момент и отмъщението му ще бъде такова, каквото светът не е виждал досега. Не се знаеше кой пуска тия слухове, откъде идват те; може би ги раждаше страхът, но важното е, че непрекъснато се повтаряше, че князът вече плава по Сула или че е вече на Днепър, че бил опожарил Васютинци, че избил до крак населението в Бориси и всяко приближаване на конници или пешаци предизвикваше безгранична паника. Пан Скшетуски ловеше алчно тия вести, защото разбираше, че макар да не са истински, все пак спираха разширяването на бунта в Задднеприето, върху което ръката на княза тежеше непосредствено.
Скшетуски поиска да узнае нещо по-точно от Наоколопалец, но излезе, че подполковникът, както и другите, не знае нищо за княза и сам той би желал да получи сведения от Скшетуски. А понеже всички байдаци, лодки и ладийки бяха прехвърлени на отсамната страна, и бегълци от отвъдния бряг не идваха в Чигирин.