По тая причина Скшетуски не остана дълго там, нареди да го прехвърлят през реката и незабавно тръгна към Розлоги. Увереността, че скоро сам ще разбере какво е станало с Елена, и надеждата, че може би е спасена или се е подслонила заедно със стринка си и князете в Лубни, му възвърнаха силите и здравето. Той се прехвърли от колата на кон и безмилостно изморяваше своите татари, които го смятаха за посланик, а себе си за охрана, поставена под неговите заповеди, та не смееха да му се противят. Те летяха, като че ли ги гонеше потеря, а подире им се носеха златни кълба прах, вдиган от копитата на конете. Отминаваха заселища, хутори и села. Страната беше пуста, селищата обезлюдени така, че дълго не срещаха жива душа. А навярно и всички се криеха от тях. На някои места пан Скшетуски нареждаше да претърсват градините, пчелините, хамбарите и плевните, но не можаха да намерят никого.
Едва отвъд Погреби един от татарите забеляза човешка фигура, която се мъчеше да се скрие между тръстиките по брега на Кагамлик. Татарите се втурнаха към реката и след няколко минути доведоха при пан Скшетуски двама души съвсем голи. Единият беше старец, другият — строен юноша на около петнайсет-шестнайсет години. Двамата тракаха със зъби от страх и дълго не можаха да промълвят нито дума.
— Вие откъде сте? — попита пан Скшетуски.
— Отникъде, пане! — отговори старецът. — По просия ходим — с лира, а това нямо момче ме води.
— Откъде идвате сега? От кое село? Говори смело, нищо няма да ти сторя.
— Ние, пане, по всички села ходихме, но тук някакъв дявол ни обра. Имахме хубави обуща — взе ни ги, шапки имахме хубави — взе ги, и лирата не ни остави.
— Питам те, глупако, от кое село идеш?
— Не знам, пане, я дид148. Ето, ние сме голи, нощем мръзнем, денем търсим милостиви хора да ни облекат и нахранят, гладни сме.
— Слушай, човече: отговаряй каквото те питам, иначе ще заповядам да те обесят.
— Аз нищо не зная, пане. Ако знам нещо, нека ме… ето така!
Явно беше, че старецът не разбира какъв е тоя, който го пита, и е решил да не дава никакви отговори.
— А в Розлоги бил ли си? Там, където живеят князете Курцевичи?
— Не зная, пане.
— Обесете го! — викна пан Скшетуски.
— Бях, пане! — простена старецът, като видя, че няма шега.
— Какво видя там?
— Ние бяхме там преди пет дни, а после в Броварки чухме, че там отишли рицари.
— Какви рицари?
— Не зная, пане! Един казва — ляхи, друг казва — казаци!
— На конете! — викна пан Скшетуски на татарите.
Отрядът се понесе. Слънцето залязваше също както тогава, когато поручикът срещна Елена и княгинята на пътя и яздеше край тях, отстрани на Розвановата кола. Кагамлик пак така светеше в пурпур, денят си лягаше да спи още по-тих, по-мек, по-топъл. Само че тогава пан Скшетуски пътуваше с пълни с щастие гърди и с пробудило се любовно чувство, а сега летеше като прокълнат, гонен от вихъра на тревогата и лошите предчувствия. Гласът на отчаянието крещеше в душата му: „Богун я е отвлякъл! Няма да я видиш вече!“ А гласът на надеждата: „Това е бил князът! Тя е спасена!“ И тия гласове така го разпъваха, че едва не разкъсваха сърцето му. Отрядът се носеше с последните сили на конете. Изтече един час, втори. Месецът изгря и все повече избледняваше, колкото по-високо се издигаше. Конете се покриха с пяна и пъхтяха тежко. Навлязоха в гора, тя им се мярна като светкавица, навлязоха в дол, а веднага зад дола е Розлоги. Още минутка и съдбата на рицаря ще се реши. А в това време вятърът фучи в ушите му от бързината, шапката му падна от главата, конят под него стене, сякаш ей сега ще рухне. Още миг, още един скок и ще отминат дола. Ето! Ето!
Внезапно страхотен, нечовешки вик се изтръгна от гърдите на пан Скшетуски.
Дом, складове, конюшни, плевни, ограда от колове и вишнева градина — всичко беше изчезнало.
Бледата луна осветяваше възвишението, а на него купчина черно пепелище, което вече беше престанало дори да дими.
Никакъв отглас не нарушаваше мълчанието.
Пан Скшетуски застана ням пред защитния ров, само ръцете си вдигна нагоре и гледаше, гледаше и някак странно потръпваше с глава. Татарите спряха конете. Той слезе, намери остатъците от изгорения мост, премина рова по една напречна греда и седна на един камък насред двора. Започна да се оглежда наоколо като човек, който е за пръв път някъде и се мъчи да опознае мястото. Загуби съзнание. Не издаде нито стон. След малко подпря ръце на коленете си, овеси глава и остана неподвижен, та можеше да се помисли, че е заспал. Ако не бе заспал, беше се вцепенил — и през главата му вместо мисли прелитаха само неясни картини. Виждаше най-напред Елена такава, каквато бе при сбогуването преди последното пътуване, само лицето й беше някак по-забулено от мъгла и чертите й не можеха да се познаят. Той искаше да я измъкне от тоя мъгляв облак, но не можеше. И затова замина с тежко сърце. После през главата му се мярнаха чигиринското пазарище, старият Зачвилиховски и безочливото лице на Заглоба; това лице особено упорито се изпречваше пред очите му, докато най-после го замести мрачното лице на Гроджицки. После видя Кудак, праговете, боя в Хортица, Сечта, цялото си пътуване и всички случки чак до последния ден, чак до последния час. Но по-нататък беше вече мрак! Не разбираше какво става сега с него. Имаше само някакво неясно чувство, че пътува за Розлоги, при Елена, но не му стигат силите, та почива върху пепелище. Би искал вече да стане и да продължи пътя си, но някаква безкрайна слабост го приковава на място, сякаш на краката му са привързани страхотно тежки топузи.