Затова седеше неподвижен. Нощта течеше. Татарите се разположиха да нощуват, запалиха огън и започнаха да пекат на него късове конско месо; после, вече нахранени, си легнаха на земята.
Но не беше минал и един час, когато скочиха на крака.
Отдалече долитаха глъч и шум, сякаш препускаше конница.
Татарите бързо забучиха на един прът бяло платно и засилиха огъня, та отдалече да се вижда, че са миролюбиви пратеници.
Конски тропот, пръхтенето и звънът на саби се приближаваха все повече и скоро на пътя се появи конна част, която веднага обкръжи татарите.
Започна кратък разговор. Татарите посочиха фигурата, седнала на възвишението, която впрочем се виждаше отлично, защото я огряваше светлината на месеца, и заявиха, че съпровождат посланик, а от кого — той ще каже най-добре.
Тогава командирът на частта заедно с няколко свои другари тръгна към възвишението, но щом се приближи до седналия и го погледна в лицето, разпери ръце и възкликна:
— Скшетуски! Мили Боже, това е Скшетуски!
Поручикът дори не трепна.
— Ваша милост поручик, не ме ли познаваш? Аз съм Биховец. Какво ти е?
Поручикът мълчеше.
— Събуди се, за Бога! Хей, другари, я елате!
Командирът наистина беше пан Биховец, който се движеше в авангард пред цялото воинство на княз Йереми.
В това време пристигнаха и други полкове. Вестта за намирането на Скшетуски се разнесе като мълния по частите и всички бързаха да поздравят милия си другар. Малкият Володийовски, двамата Шлешински, Джик, Орпишевски, Мигурски, Якубович, Ленц, пан Лонгинус Подбипента и много други офицери тичаха в надпревара към възвишението. Но напразно му говореха, викаха го по име, дърпаха го за раменете, мъчеха се да го вдигнат да стане пан Скшетуски ги гледаше с широко отворени очи и не разпознаваше никого. По-скоро обратното! Изглеждаше, че ги познава, само че са му напълно безразлични. Тогава тия, които знаеха за любовта му към Елена, а почти всички вече знаеха, си спомниха къде се намират, погледнаха черните пепелища и сивата пепел и разбраха всичко.
— От болка си е загубил разсъдъка — прошепна един.
— От отчаянието се е умопобъркал.
— Отведете го при княза. Като го види, може би ще се опомни!
Пан Лонгинус кършеше ръце. Всички наобиколиха поручика в кръг и го гледаха със съчувствие. Някои бършеха сълзите си с ръкавица, други въздишаха жално. Докато внезапно от кръга излезе една висока фигура, приближи се бавно до поручика и сложи върху главата му двете си ръце.
Това беше свещеник Муховецки.
Всички млъкнаха и коленичиха, сякаш в очакване на някакво чудо, но свещеникът не вършеше чудо, а като продължаваше да държи ръцете си върху главата на Скшетуски, вдигна очи към небето, озарено от лунна светлина, и изрече високо:
— Pater noster, qui es in coelis, sanctificetur nomen tuum, adveniat regnum tuum, fiat voluntas tua…149
Тук прекъсна и след малко повтори по-високо и по-тържествено:
— … Fiat voluntas tua!…
Зацари дълбока тишина.
— … Fiat voluntas tua!… — за трети път каза свещеникът.
Тогава от устата на Скшетуски се изтръгна глас на безкрайна болка, но и на примирение:
— Sicut in coelo, ita in terra!150
И рицарят се хвърли на земята разхълцан.
Седемнадесета глава
За да обясним какво се бе случило в Розлоги, трябва да се върнем малко назад, чак до оная нощ, в която пан Скшетуски изпрати Женджан с писмо от Кудак до старата княгиня. Писмото съдържаше настоятелна молба княгинята да вземе Елена и час по-скоро да замине за Лубни, за да бъдат под закрилата на княз Йереми, защото всеки момент ще започне войната. Женджан се качи на чайката, която пан Гроджицки изпращаше от Кудак за барут, и тръгна на път, но се движеше бавно, тъй като плаваха срещу течението на реката. При Кременчуг срещнаха войската, която плаваше под командването на Кшечовски и Барабаш, изпратена от хетманите срещу Хмелницки. Женджан се видя с Барабаш, на когото веднага разказа какви опасности могат да възникнат за пан Скшетуски от пътуванията му за Сеч. Затова той молеше стария полковник след срещата с Хмелницки да не забрави да пита настойчиво за посланика. След това продължи пътя си.
149
Отче наш, който си на небесата, да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде волята ти (лат.). — Б.пр.