— Виждам, че си оглушал нещо — забеляза сухо Богун.
— Защото не съм се наспал.
— Ще се наспиш. Та казваш, че твоят господар те е пратил в Лубни?
— Така си е.
— Навярно има там някаква женичка — намеси се пан Заглоба, — до която чрез тебе изпраща израз на чувствата си.
— Та знам ли, ваша милост!… Може да има, а може и да няма — каза Женджан.
После се поклони на Богун и на пан Заглоба.
— Слава на Господа Бога — каза той и се готвеше да излезе.
— Вовеки веков! — отвърна Богун. — Но я почакай малко, птицо, не бързай. Ти защо скри от мене, че си слуга на пан Скшетуски?
— Защото ваша милост не ме е питал, а аз си помислих: какво ще говоря разни там глупости. Слава на Господа Бо…
— Почакай, ти казвам. Носиш ли някакви писма от господаря си?
— Негова работа е да пише, а моя, като слуга, да ги предам, но само на оня, до когото са писани, затова позволете ми да се сбогувам с ваша милост панове.
Богун намръщи самурените си вежди и плесна с ръце. Веднага двама казаци се втурнаха в стаята.
— Претърсете го! — извика Богун и посочи Женджан.
— За Бога, това е насилие! — крещеше Женджан. — Аз също съм шляхтич, макар и слуга, а ваша милост панове, за тая си постъпка в крепостта ще отговаряте.
— Богуне, остави го! — намеси се пан Заглоба.
Но в това време един от казаците намери в пазвата на Женджан две писма и ги даде на подполковника. Богун веднага заповяда на казаците да излязат навън, защото не знаеше да чете, а не искаше да издаде това пред тях. После се обърна към Заглоба и рече:
— Чети, а аз ще наблюдавам слугата.
Заглоба притвори лявото си око, на което имаше перде, и зачете адреса:
— „До моята многомилостива пани и благодетелка нейна светлост княгиня Курцевич в Розлоги.“
— Значи, ти, сврако такава, си пътувал за Лубни, а не знаеш къде е Розлоги? — каза Богун и изгледа със страшен поглед Женджан.
— За където ми заповядаха, за там отивах! — отвърна слугата.
— Да го отворя ли? Шляхтишкият sigillum151 е свещено нещо — забеляза Заглоба.
— Мене великият хетман ми даде право да проверявам всички писма. Отваряй и чети!
Заглоба отвори писмото и започна да чете:
— „Моя многомилостива пани и т.н… Съобщавам на Ваша светлост, че съм вече в Кудак, откъдето, ако даде Бог, днес сутринта ще тръгна за Сеч. А сега, през нощта, Ви пиша, защото не мога да спя от безпокойство да не би да Ви се случи някаква неприятност от страна на тоя разбойник Богун и на неговите хайти. А понеже тук и пан Кшищоф Гроджицки ми говори, че всеки момент може да избухне голяма война, при която и простолюдието ще се разбунтува, заклевам и моля Ваша светлост да благоволиш eo instante152, дори степта да не е изсъхнала, дори ако трябва с коне да пътувате, веднага да заминете заедно с княгиня Елена за Лубни, защото аз не ще успея да се върна навреме. Моля Ваша светлост да благоволиш да изпълниш тая ми молба, за да мога да бъда спокоен за сигурността на обещаното ми щастие и да се зарадвам след завръщането си. И вместо, Ваша милост пани, да залъгваш Богун и като си обещала момичето на мене, от страх да хвърляш прах в очите му, по-добре е да се скриеш sub tutelam153 на княза, моя господар, който няма да се забави да изпрати praesidium154 в Розлоги, и по тоя начин ще запазите имението си. При това имам чест — и т.н., и т.н.“
— Хм, ваша милост Богуне — каза пан Заглоба, — хусарят иска май да ти сложи рога. Значи вие двамата сте тичали подир едно момиче? Защо не си казал? Но утеши се с това, че и на мене веднъж ми се случи…
Започнатата историйка внезапно замръзна на устата на пан Заглоба. Богун седеше неподвижен до масата, но побледнялото му лице сякаш се свиваше от конвулсии, очите му бяха затворени, веждите смръщени. Нещо страшно ставаше с него.
— Какво ти е? — попита го пан Заглоба.
Казакът започна да маха трескаво с ръка, а от устата му излезе беззвучен, хриплив глас:
— Чети, чети другото писмо.
— Другото е до княгиня Елена.
— Чети, чети!
Заглоба започна:
— „Най-сладка, любима Халшко, господарка и кралица на сърцето ми! Понеже по служебни причини трябва да остана още доста време по тия места, пиша до стринка ти веднага да заминете за Лубни, където Богун не може да ти стори нищо лошо и взаимните ни чувства няма да бъдат изложени на изпитание…“
— Стига! — викна внезапно Богун и като скочи обезумял от масата, хвърли се върху Женджан. Бойната секирка изсъска в ръката му и нещастният слуга, ударен право в гърдите, само изстена и се строполи на пода. Богун обезумя, хвърли се върху пан Заглоба, изтръгна писмата от ръцете му и ги скри в пазвата си.