Настана кратка тишина. Богун дишаше тежко. Болка и гняв на смени разкъсваха подивялата душа на казака, която не познаваше спирачки. Заглоба чакаше да се умори и успокои.
— Тогава какво искаш да правиш, клети юнако! Как ще постъпиш?
— Аз съм казак — по казашки!
— Хм, виждам вече какво ще стане. Но това не е важно. Едно само ще ти кажа: това е държавата на Вишньовецки и Лубни не е далеко. Пан Скшетуски пише на княгинята да се скрие там с момичето, а това значи, че те се намират под покровителството на княза, князът пък е свиреп лъв…
— И ханът е лъв, но аз съм му влизал в гърлото и съм му поднасял главня пред очите.
— Ти какво, луда главо, на княза ли искаш война да обявяваш?
— Хмел се вдигна и срещу хетманите. Какво значи за мене вашият княз!
Пан Заглоба стана още по-неспокоен.
— Тю, дявол да го вземе. Ами че това мирише просто на бунт! Vis armata, raptus puellae156 и бунт — това значи палач, бесилка и въже. Хубав дар, с него можеш да отидеш ако не далеко, поне високо. Курцевичи също ще се отбраняват.
— Та какво от това? Или за мене смърт, или за тях! Аз бях готов душата си да дам за тях, за Курцевичи, те ми бяха братя, а старата княгиня-майка, която гледах в очите като куче! А когато татарите хванаха Васил, който бе отишъл в Крим, кой го изтръгна от тях! Аз! Обичах ги и им служех като роб, защото мислех, че ще заслужа момичето. А те вместо това го продадоха, мене обрекоха като роб на злочестина и нещастие… Изгониха ме — е добре, ще си отида, само че първо ще им се поклоня — за солта и хляба, който съм ял у тях, ще им платя по казашки — и ще си отида, защото аз зная своя път.
— А къде ще се денеш ти, като се заядеш с княза? В стана на Хмел ли?
— Ако бяха ми дали момичето, щях да ви бъда брат по вяра, ваш другар, ваша сабя, предана вам душа, ваш пес. И бих подбрал своите казаци, и други от Украйна бих свикал, и срещу Хмел и родните си запорожки братя щях да тръгна и да ги смачкам с конете. А щях ли да искам награда за това? Не! Щях да взема момичето и да отида в Божията степ отвъд Днепър, по дивите ливади, по тихите води — и щеше да ми бъде достатъчно, а сега…
— Сега си побеснял.
Богун не отговори нищо, удари коня с бича си и се понесе напред, а пан Заглоба почна да размишлява в каква каша се е забъркал. Нямаше съмнение, че Богун възнамеряваше да нападне Курцевичи, да отмъсти за нанесеното му зло и да задигне момичето със сила. И в цялата тази история пан Заглоба щеше да му прави компания. В Украйна такива работи се случваха често и понякога минаваха безнаказано. Наистина, когато насилникът не беше шляхтич, работата се усложняваше и ставаше опасно, но да накажеш казак беше трудна работа — къде ще го търсиш и ловиш? След престъплението той забягваше в дивите степи, където човешката ръка не достигаше — и толкова го виждаха, а когато избухнеше война, когато татарите нападнеха страната, тогава престъпникът наново изплуваше на повърхността, защото в такова време законите спяха. Така можеше да се спаси от отговорност и Богун, но пан Заглоба нямаше защо да му помага дейно и да поема върху себе си половината от вината. Впрочем той по никакъв начин не би сторил това: макар Богун да му беше приятел, все пак не подобаваше на Заглоба, един шляхтич, да се съюзява с казак срещу шляхтич, особено когато познаваше пан Скшетуски и беше пил с него. Пан Заглоба беше рядък размирник, но неговото размирничество си имаше мярка. Да гуляе по чигиринските кръчми с Богун и с другите казашки първенци, особено за тяхна сметка — защо не? При казашките заплахи дори беше добре да има човек такива хора за приятели. Пан Заглоба се грижеше много за кожата си, макар да беше тук-таме понакълцана, но сега изведнъж забеляза, че покрай това приятелство беше хлътнал в страхотно блато. Защото беше ясно, че ако Богун отвлече момичето, годеница и любима на княжеския поручик, ще влезе в конфликт с княза, а тогава няма да му остава нищо друго, освен да избяга при Хмелницки и да се присъедини към бунта. На това пан Заглоба слагаше в ума си решително вето, що се отнася до неговата личност, тъй като нямаше никакво намерение да се присъединява към бунта заради черните очи на Богун, а на всичко отгоре се страхуваше от княза като от огън.
„Тюх, тюх — мърмореше си той сега, — въртях на дявола опашката, а сега той ще ми върти главата, докато я извърти хубаво. Дано го гръм убие тоя хайдутин с женско лице и татарска ръка! На хубава сватба съм тръгнал, кучешка сватба, ей Богу! Дано гръм порази всички курцевичовци и всички подевки. Какво ми влизат в работата, не ми трябват вече. На кого наречено, а за мене опечено. И за какво? Нима аз искам да се женя? Дяволът да се жени, на мене ми е все едно, каква работа имам аз в тая история? Отида ли с Богун, тогава Вишньовецки ще ми одере кожата. Откажа ли се от Богун, селяните ще ме пречукат или той самият, без да чака тях. Най-лошо е човек да се побратимява с простаци. Пада ми се! По-добре да бях конят, който яздя, а не Заглоба. Казашки шут станах, лъжех и насам, и натам, затова с право от двете страни ще ми ощавят кожата.“