Тук-таме прозорците още светеха. Двамата конници се приближиха до портата.
— Кой е там? — обади се гласът на нощния пазач.
— Не ме ли познаваш, Максиме?
— Ти ли си, ваша милост? Добре дошъл!
— Добре заварил. Отваряй. Какво ново у вас?
— Всичко е добре. Ваша милост отдавна не си бил в Розлоги.
Скобите на портите заскърцаха пронизително, мостът падна през рова и двамата конници влязоха в двора.
— Я слушай, Максим, не затваряй портата и не вдигай моста, защото веднага заминавам.
— Ваша милост сякаш само една вода ще пиеш?
— Не е лъжа. Конете вържи за кола.
Осемнадесета глава
Курцевичи още не спяха. Те вечеряха в пълния с оръжия трем, който минаваше през цялата къща от предния двор чак до градината от другата страна. Като видяха Богун и пан Заглоба, домакините скочиха на крака. Върху лицето на княгинята се отрази не само учудване, но и недоволство и страх едновременно. От младите князе тук бяха само двама: Симеон и Николай.
— Богун! — каза княгинята. — Ти какво правиш тук?
— Дойдох да ви се поклоня, майко. Защо, не ми ли се радваш?
— Радвам ти се, радвам се, само се учудвам, че си дошъл, защото чух, че си на стража в Чигирин. А кого ни е изпратил Бог заедно с тебе?
— Това е пан Заглоба, шляхтич, мой приятел.
— Драго ни е, ваша милост — каза княгинята.
— Драго ни е — повториха Симеон и Николай.
— Ваша милост пани! — каза шляхтичът. — Вярно е, че без време гост е по-лош от татарин, но знае се също, че който иска да отиде в рая, той трябва да приема пътника у дома си, гладния да нахрани, жадния да напои…
— Тогава сядайте, яжте и пийте — каза старата княгиня. — Благодарим, че сте дошли. А тебе, Богуне, не те очаквах, освен ако имаш някаква работа с нас.
— Може и да имам — рече бавно Богун.
— Каква? — попита неспокойно княгинята.
— Ще дойде време да поприказваме. Дайте да си починем. Идвам право от Чигирин.
— Вижда се, че си бързал към нас.
— Закъде другаде да бързам, ако не за при вас? А младата княгиня здрава ли е?
— Здрава — отвърна сухо княгинята.
— Бих искал очите ми и на нея да се порадват.
— Елена спи.
— Жалко. Защото аз няма да остана дълго.
— А къде отиваш?
— Война, майко! Няма време за нищо. Всеки момент хетманите ще ме изпратят на бойното поле, а ще ми бъде жал да бия запорожците. Малко ли пъти сме ходили за турски богатства — нали, княже? — по морето сме плавали, сол и хляб заедно сме яли, пили сме и гуляли, а сега сме им врагове.
Княгинята погледна изпитателно Богун. В главата й се мярна мисълта, че Богун може би има намерение да се присъедини към бунта и е дошъл да разбере с кого са нейните синове.
— А ти какво мислиш да правиш? — попита тя.
— Аз ли, майко? Че какво? Тежко е да се биеш със свои, но трябва.
— Така постъпваме и ние — каза Симеон.
— Хмелницки е изменник! — добави младият Николай.
— Смърт на изменниците! — каза Богун.
— Дано палачът да им пали свещ! — довърши Заглоба. Богун отново започна да говори:
— Така е то по света. Който ти е днес приятел, утре става Юда. Никому не можеш да вярваш на тоя свят.
— Само на добрите хора — каза княгинята.
— Разбира се, че на добрите хора може да се вярва. Затова и аз ви вярвам и ви обичам, защото вие сте добри хора, не сте изменници…
Имаше нещо толкова странно и страшно в гласа на Богун, че за миг зацари дълбоко мълчание. Пан Заглоба гледаше княгинята и мигаше със здравото си око, а княгинята впи поглед в Богун.
Той продължаваше да говори:
— Войната не храни хората, а ги мори, затова исках да ви видя още веднъж, преди да тръгна. Кой знае дали ще се върна, а вие ще жалите за мен като мои сърдечни приятели, нали?
— Бог да ни възнагради за това! От малък те познаваме.
— Ти си наш брат — добави Симеон.
— Вие сте князе, вие сте шляхта, но не презряхте казака, прибрахте го в къщата си и девойка, ваша роднина, му обещахте, защото знаехте, че без нея за казака няма ни живот, ни радост, затова се съжалихте над казака.
— Не си струва да говорим за това — каза бързо княгинята.
— Не, майко, струва си да говорим, защото вие сте мои благодетели, а аз помолих ето тоя шляхтич, мой приятел, да ме осинови и да ми даде герб, та да не се срамувате, като давате роднината си на казак. Пан Заглоба се съгласи и ние двамата ще направим постъпки за разрешение от сейма, а след войната ще се поклоня на великия хетман, който е благосклонен към мен и може би ще ме подкрепи. Та нали той издейства нобилитация157 и на Кшечовски.