— В един малък град Кармел на тихоокеанското крайбрежие.
Тя различи мечтателната нотка в гласа му и се подразни.
— Не се вживявай толкова, че парите може и да не ги вземем — каза кисело Джилда.
— Заслужава си да се опита.
Последва дълга пауза. Тя забеляза, че той отново се заглежда към пристанището, и каза рязко:
— Явно не искаш да знаеш какво ще правя с моя дял, нали?
Джони изтръска пепелта от цигарата си през парапета.
— Не чак толкова. Сигурно ще ги похарчиш. Жените винаги си харчат парите.
— Да, така правят обикновено. — На Джилда й се прииска да го докосне, но се въздържа.
Джони изведнъж я погледна в очите. Погледът му се плъзна от главата до петите й и обратно.
Джилда почувства, че зърната на гърдите й настръхват от начина, по който я оглежда. Опита се да издържи на погледа му, но не успя и обърна очи в друга посока.
— Искаш ли да си легнем заедно? — попита той.
Прииска й се да изкрещи: „Разбира се, че искам! Какво си седнал тука като някаква проклета кукла? Защо не ме сграбчиш… Аз съм тук, за да бъда сграбчена!“ Гласът й потрепера от смущение и гняв, когато високо каза:
— Това ли казваш на всяко момиче, което срещнеш?
Той се ухили. Очите му не преставаха да шарят по тялото й.
— Така се пести време. Е, искаш ли, или не искаш?
— Не, не искам — каза Джилда вбесена и тръгна да влиза вътре, но спря, защото го чу да си мърмори нещо. — Какво казваш?
— Казвам, да не ме будалкаш? — повтори Джони и се разсмя.
— О-о! Мразя те.
— Също като в някой глупав сериал. Май че гледаш много телевизия.
Тя избяга в стаята си и затръшна вратата.
На следващата вечер малко след десет и половина напрежението на Марта и Хари се беше нагорещило до червено. Те седяха на терасата и чакаха. Хари пушеше пурата си прекалено бързо и тя гореше накриво. Марта гризеше едно бутче от пуйка. От време на време го оставяше в чинията, за да си изтрие пръстите в една салфетка, и после го грабваше отново.
— Престани да си гледаш часовника! — каза рязко Хари, след като току-що си беше погледнал своя. — Изнервяш ме.
— Ти се изнервяш! А аз какво да кажа?
— Виж какво, Марта, хайде да не се паникьосваме. — Хари правеше отчаян опит да успокои собствените си обтегнати нерви. — Няма ги едва от два часа и половина.
— Мислиш ли, че ченгетата са ги хванали — каза Марта, наведе се напред и размаха бутчето от пуйка. — Този Джони! Може да ни създаде големи проблеми. Много е устат. И се отнася много зле с мене.
Хари погледна с отвращение горящата си накриво пура и я смачка в големия стъклен пепелник.
— Напразно се вълнуваш толкова. — Опитваше се да овладее гласа си. — Може да има проблеми с онази ключалка.
— Но нали Аби каза, че Джони можел да се справи с всяка ключалка.
— Е, нали го познаваш Аби…
Марта захапа сочното и тъмно на цвят пуйче месо и задъвка, взирайки се към светлините на града:
— Аз не мога да отида пак в затвора, Хари — каза най-сетне. — Просто не мога да го направя. Ще взема отрова, ако се наложи.
— Недей да говориш така! — Хари млъкна и се замисли за онези петнайсет години, които беше прекарал зад решетките, едно преживяване, което той също беше твърдо решил да не повтаря отново. Отрова? Всъщност защо пък не? Беше на шестдесет и осем. Понякога мислеше за смъртта с удоволствие. Животът му беше едно постоянно ходене по въже. Ако не беше Марта, един Господ знае какво щеше да прави сега. Със сигурност нямаше да седи на тази тераса, с тази прекрасна гледка, след една отлична вечеря и с чаша хубаво бренди в ръка. Това ще бъде последната му кражба. Всичко е хазарт. Той е здрав за възрастта си. Всичко си му е наред. Ако вземе парите и полицията не го усети, може да си вземе един двустаен апартамент в Ница, Франция. Навремето беше направил няколко умни и много доходни удара във и около Монте Карло. Винаги се е надявал да се оттегли в Ница един ден. Но ако нещата се объркат, а това е съвсем възможно, за него ще е по-добре да сложи край на живота си. С неговото досие и с обвинението, което ще получи, не му мърдат поне десет години затвор. Това значи, че ще умре зад решетките. Марта не е глупава. Права е. Една свръхдоза ще оправи нещата.
— Точно така ще направя — продължи Марта. — Няма да позволя да ме хванат жива.
— Добре, Марта, това все пак е някакъв изход. Много си уморена вече. — На Хари му се искаше да вярва в думите си. Извади от кожената кутийка друга пура и внимателно я запали. — Имаш ли хапче или нещо подобно?