Като се прибра вкъщи след цял ден в офиса, Лайза захвърли сметките в лицето му и изкрещя:
— Плати си ги сам! Имаш си пари! Как смееш да ги препращаш на моите сметки.
В сметката на Хари не беше останало много. Двадесет хиляди на година изглеждаха много на пръв поглед. Но разходите за цигари, питиета, газ за колата, тлъстите бакшиши в Яхтклуба и всички други инцидентни разходи, които се налагат на един богат мъж, бяха изпразнили сметката. На шивача явно трябваше да плати следващия месец от следващия чек, който му пращаха съветниците.
Понякога Лайза беше трогателно тъжна. Когато се отървеше от Хелгар и останеше сама в просторната си, богато обзаведена спалня. В такива моменти тя позволяваше на Хари да я утешава, а той, бидейки все така честен, даваше всичко от себе си, за да го постигне. Понякога й се приискваше той да отключи сейфа „Райсън“ и да й даде Огърлицата на Есмалди. Слагаше си я, закарваше количката си пред огледалото и след като се видеше, заплакваше горчиво. Плачът й беше сърцераздирателен и Хари дълбоко й съчувстваше.
Накрая, след като минаха два ужасни месеца, Хари пое риска от евентуално ново избухване и предложи да се качат на яхтата и да се махнат от къщата за известно време. За негова изненада Лайза се съгласи веднага. Беше й омръзнало до смърт да се самосъжалява. Набрал смелост, Хари предложи да вземат и някои от най-близките си приятели. Много внимателно подбра предложенията — три жени, привлекателни като зъболекарски бормашини, и техните мъже, живеещи само заради конете. Лайза отново се съгласи.
Пътешествието беше успешно. Няколко дни след завръщането им Лайза каза на Хари, че ще организира парти. В края на краищата кой го е грижа, че тя е в инвалидна количка, като може да се напие с прекрасните питиета и да яде чудесната храна, която е сервирана. Така че, по дяволите, защо не!
Нормалният ритъм на живота бавно се възстановяваше, но Хари трябваше да бъде много внимателен. Беше като да живееш с бомба със закъснител под мишница. По време на събиранията той не се делеше от инвалидния стол на Лайза. Трябваше да е неотклонно до нея, иначе рискуваше нервен припадък вкъщи след партито. След шест месеца монашески живот сексуалният глад започна да измъчва Хари до смърт, но той се бореше. Знаеше, че това ще му навлече най-голямата беля. Освен това не виждаше по какъв начин би могъл дори да си наеме проститутка. Нямаше никаква възможност. Тръгваше в десет сутринта за офиса и знаеше, че шпионката мис Бърнстейн ще телефонира на Лайза, ако закъснее дори само половин час. Обедната му почивка беше заета от обеди с клиенти. Прибираше се в шест следобед. Останалата част от вечерта прекарваше с Лайза, докато тя си легне в десет и половина. После беше свободен, но знаеше, че Хелгар и Тото дебнат навсякъде и нямаше как да се измъкне.
Освен всичко това, той не познаваше жена в Парадайз Сити, заради която си струва де се рискува този охолен живот. И така, Хари стискаше зъби и пазеше въздържание.
Така продължи още два месеца и изведнъж му се отдаде една възможност. Лайза беше поканила няколко гости и между тях беше Джек Инглиш. Той също като Хари беше женен за богата жена и много внимаваше да не обърка конците. Инглиш беше симпатичен и скромен. Лайза го харесваше. На външност не беше нещо особено, висок, слаб, с кучешка физиономия, но приятен. Внезапно той се обърна към Лайза:
— Знаеш ли какво? Хари е взел да напълнява. Проблемът е, че не спортува. Търся си партньор за голф. Не смяташ ли, че Хари трябва да свали малко от тия тлъстини?
Лайза се поколеба за няколко секунди, през които сърцето на Хари беше спряло да бие. Тя беше в добро настроение.
— Искаш ли пак да играеш голф, Хари? — попита тя.
Той престорено поклати глава.
— Не… не. Когато не съм на работа, искам да прекарвам времето си с тебе.
Това беше точно на място. Лайза се обърна към Инглиш.
— Настоявам Хари да играе. Наистина си прав. Ще му се отрази добре.
И така, беше решено Хари да играе голф с Джек Инглиш всяка неделя сутрин. Когато се срещнаха за пръв път в Голфклуба, Инглиш каза:
— Слушай, братле. Аз не играя голф. Ти си ми алиби, разбираш ли. Имам си едно маце, за което трябва да се погрижа.
Хари отвърна изненадан:
— А аз какво да правя?
Инглиш се ухили: