Полковник Хари Шели приличаше на един от ония възрастни, изискани аристократи от Кънектикът, притежатели на много акри земя и расови коне, които прекарват целия си живот или по конни надбягвания, или седейки на колониалната си веранда, наблюдавайки своите собствени негри как работят.
Беше висок и тънък с буйна, малко дълга бяла коса, войнствени бели мустаци, пергаментово жълта кожа, умни сиви очи и дълъг гърбав нос. Носеше кремав летен костюм, тънка вратовръзка и гофрирана риза. Тесните му панталони завършваха с меки мексикански ботуши. Оглеждайки го, Аби се усмихна с възхищение. Истински театър, си помисли той. Нямаше грешка. Пред него стоеше изискан, светски човек с благороден произход и широка култура, с когото всеки богат човек би се радвал да общува и с удоволствие би го приел в дома си.
Полковник Хари Шели (това, разбира се, не беше истинското му име) беше един от най-опитните и най-прецизните хора в занаята. Шестнадесет от шестдесет и осемте си години беше прекарал зад решетките. Беше спечелил много пари и беше губил много пари. Имената на богаташите, които беше изиграл, можеха да попълнят една цяла Съсайъти Блу Бук. Макар и голям майстор в занаята, той беше много разточителен. Парите се стичаха като вода през редките му, аристократични пръсти.
Аби говореше:
Намерих момче, каквото търсиш, Хари. Отне ми доста време и хич не беше лесно. Ако не го харесаш, проблемът си е само твой, защото аз по-добър не мога да ти намеря.
Хари Шели изтръска пепелта от пурата си в пепелника на Аби.
— Знаеш какво ни трябва, Аби. Щом ти смяташ, че е подходящ, значи е така. Разкажи ми за него.
Аби въздъхна и заговори:
— Само ако знаеш какви проблеми си имах докато ти го намеря. Колко време изгубих с разни скапани педали, телефонни разговори…
— Да, да, представям си. Кажи за него сега.
— Казва се Джони Робинс. Приятна външност, двадесет и шест годишен. Петнадесетгодишен е работил за корпорацията Райсън Лок. Бил е там пет години. Няма нещо, което да не знае за сейфове, ключалки и шифрови комбинации.
Аби побутна с палец големия стенен сейф зад гърба си.
— Мислех, че този е напълно сигурен, но той го отвори точно за четири минути. Аз засякох. — Аби се ухили. — Вече не държа нищо в него, защото не бих бил спокоен. След като напуснал Райсън, станал автомобилен пилот. Луд е по високите скорости. Трябва да си знаеш отсега, че Джони е малко коварен. Кибритлия е. Имал си е някакви неприятности на пистата и са го уволнили. — Аби повдигна тлъстите си рамене. — Разбил челюстите на някого. Е, на всеки може да се случи, но за лош късмет удареният бил един от съдиите на пистата и Джони хартисал. След това си намерил работа в един гараж, но жената на шефа го вкарала в леглото си, където самият шеф ги хванал, и Джони му разбил носа.
Аби се изкикоти.
— Вярно е, че Джони удря наистина лошо. И така шефът му повикал ченгетата. Джони ударил един от тях, после и него също го ударили. Прекарал три месеца в някакъв селски затвор. Каза ми, че можел да избяга, когато си поиска, толкова прости били за него ключалките. Но му харесала компанията. Освен това не искал да създава неприятности на надзирателя, с когото се били сприятелили. И така си останал. Но сега се готви да бяга, не издържа повече. Млад, здрав, симпатяга и много интимен с всички ключалки, явно ще му се да действа. Какво ще кажеш?
Шели кимна:
— Звучи ми чудесно. Каза ли му нещо за нашия план?
— Само, че в него има големи пари. Него живо го интересуват големите пари — каза Аби, като поглади с дебелите си космати пръсти ръба на бюрото.
— Кой ли не се интересува от пари? — Шели изгаси пурата си. — Ами най-добре ще е аз да поговоря с него.
— Той те чака. Хотел „Сийвю“. (Морска гледка)
— Като Робинс ли е регистриран?
— Да.
Аби погледна към тавана и попита:
— Как е Марта?
— Не е най-добре. — Шели извади копринена кърпичка и докосна с нея слепоочията си. Аби хареса този изработен жест, който демонстрираше класа.
— Какво я мъчи?
— Тя не е доволна от нашия дял, Аби.
Пълното лице на Аби се стегна.
— Нея никакъв дял не би я задоволил. Какво да се прави. Между другото, тя яде прекалено много.